Майк Лосон - Вътрешно разследване

Седна на една маса близо до прозореца и си поръча блъди мери от една сервитьорка, която се движеше, все едно е зомби, натъпкано с успокоителни. Когато питието му пристигна, изведнъж го обзе непреодолимо желание да изпуши една цигара. Той се отдаде на порива си, отиде до магазинчето на хотела и купи кутия цигари, чийто надпис твърдеше, че съдържат по-малко катран и от капчица роса. Беше отказал пушенето, когато започна да излиза с Ели. Тя беше непушач и след третата им среща започна да му изнася обичайните проповеди, които праведните пазят за неправедните. Да спре да пуши заради жена беше, поне според него, най-романтичният жест, на който бе способен един мъж. Но тъй като сега си нямаше жена, можеше да смърди и да вреди на здравето си, колкото си пожелае.

Докато пушеше цигарата — която дъхтеше на клоака, — той съзерцаваше пейзажа, известен с конспирации и измени. Изисканите апартаменти на хотелския комплекс „Уотъргейт“ ясно се виждаха отвъд реката. В неговите очи „Уотъргейт“ беше национален паметник, точно толкова значим, колкото и Мемориалът на Линкълн, защото постоянно напомняше на наивните, че корупцията може да се изкачи и до най-горния етаж. На юг от „Уотъргейт“, отвъд Потомак, беше Пентагонът. Демарко с погнуса си припомни онези дни, в които генералите нагаждаха броя на загиналите, за да не бъде прекратена играта, защото е станала прекалено кървава. А след него идваше лъскавият бял купол на Конгреса. Списъкът със злодеите, окачвали шапките си под покрива на тази сграда, беше прекалено дълъг, за да си спомни всички отведнъж.

Целият шибан град го отвращаваше.

Беше бесен. Бесен на себе си, защото не помогна на Лидия. Бесен на Махоуни, защото поначало отказа да приеме вероятността Пол Морели да не е самото съвършенство. И, разбира се, защото дълбоко в сърцето си, ако не в главата си, знаеше, че поне част от това, което беше казала Лидия за сенатора, трябва да е било истина.

Но Лидия Морели беше тази, която най-много го вбесяваше. Беше го натоварила с всичките обвинения срещу съпруга си, но беше толкова уклончива, че той не можеше да бъде сигурен в нищо, казано от нея. Беше готов да я остави да потъне в тъмните коридори на съзнанието му, сам да се убеди, че всичките й думи не са били нищо повече от пропити с алкохол измишльотини, а накрая какво направи тя — взе, че се остави да я убият и заряза Демарко да влачи смърдящия труп на вината както древният моряк и онази проклета птица.

Защо просто не се беше свързала с пресата, както се беше заканила? Може би точно защото дрънкаше тази празна заплаха, когато се напиеше, а на следващия ден, когато я посрещнеше утринната светлина и постоянният й махмурлук, губеше смелост. Или може би не беше успяла, защото съпругът й, след един много полезен телефонен разговор с Махоуни, я бе затворил в клиниката.

И така, сега тя беше мъртва. Много удобно мъртва. И заради атаката на микроскопичната съвест на Махоуни, което можеше да се случи едва веднъж на хиляда години, сега Демарко беше получил заповед да разреши тази непосилна за него загадка. Мамка му. Мамка им на всичките.

Прекалено нетърпелив да чака мудната сервитьорка, Демарко стана и отиде до бара да си поръча още едно питие. Телевизорът над бутилките привлече погледа му: на плътно синия екран застинал надпис с бели букви предупреждаваше, че предстои специален бюлетин. След това се появи репортер, облечен в съвсем обикновен шлифер с колан, и обяви със сериозен тон, че предава на живо от Университетската болница в Джорджтаун.

Барманът престана да бърше чаши и се присъедини към Демарко, който се беше втренчил в телевизора. Репортерът ги информира, че сенатор Морели, който бил приет в болницата само преди десет часа, след броени минути ще бъде изписан жив и здрав. Куршумът минал през лявото му рамо, без да причини сериозни увреждания. Прелели му литър и половина кръв, превързали го и сега го изписвали по негово собствено настояване. Репортерът припомни обстоятелствата, при които сенатор Морели бил ранен, а съпругата му убита, и преди да се наложи да започне да се повтаря, сенаторът излезе от болницата.

Мъже със сериозни лица — агенти на Сикрет Сървис или цивилни полицаи от охраната на Конгреса — бяха обградили Морели, докато той бавно си проправяше път през тълпата от репортери и служители на болницата, които бяха задръстили входа. Съдейки по броя на белите престилки наоколо, като че ли всички от персонала на болницата бяха наизлезли да пожелаят на сенатора на добър час. Ейб Бъроус беше плътно до него и подканяше с раздразнени жестове репортерите да се разкарат.