Заглавието на първа страница крещеше: СЕНАТОР МОРЕЛИ ПРОСТРЕЛЯН, ЖЕНА МУ УБИТА.
Мозъкът на Демарко изплю новината за смъртта на Лидия. Не успя отведнъж да приеме, че само преди седмица тя беше жива, дишаща, разгневена — вкопчила тънките си пръсти в ръката му, умолявайки го да й помогне, — а сега беше замлъкнала завинаги и никой не можеше да й помогне.
Шокиран, Демарко седна на най-горното стъпало на верандата, за да прочете вестника. В уводната статия се казваше, че някакъв мъж нахлул в къщата на сенатора в Джорджтаун и застрелял Лидия с един куршум в главата, както спяла до съпруга си. Изстрелът събудил сенатора. След това мъжът прострелял Пол Морели в лявото рамо, но сенаторът успял да отнеме оръжието от похитителя и да го застреля. Полицаите, които откликнали на обаждането на Пол Морели, казали, че когато пристигнали на местопрестъплението, намерили сенатора в безсъзнание, с телефона в ръка. Морели в момента се намирал в Университетската болница в Джорджтаун и бил в стабилно състояние. Според лекаря имало вероятност лявата му ръка да остане трайно увредена, въпреки че до момента прогнозата била добра.
Убиецът на Лидия бил осемнайсетгодишен афроамериканец на име Исая Пери, който от малолетен имал криминално досие за въоръжен грабеж. Тези досиета по принцип би трябвало да са поверителни, но „Уошингтън Поуст“ очевидно имаше по-услужливи източници от ЦРУ. Преди смъртта си Пери бил чистач на половин работен ден в сградата на Сената и най-вероятно Пол Морели се бил срещал с убиеца на съпругата си. Полицията подозирала, че Пери извършвал обир в дома на сенатора, когато се разиграла престрелката, но разследването продължавало.
Други статии във вестника обсъждаха феноменалната кариера на Морели, голямата вероятност той да е следващият кандидат за президент на Демократическата партия, както и трагичната смърт на доведената му дъщеря. Кратката биография на Лидия Морели даваше повече информация за баща й, отколкото за самата нея. Споменаваше се, че същата седмица Лидия била на лечение в клиниката „Отец Мартин“ и че вечерта излязла, за да придружи съпруга си на някакъв прием.
Все още замаян от новината, Демарко влезе в къщата, за да види дали дават нещо за инцидента. Но преди да успее да пусне телевизора, телефонът в кабинета му иззвъня. Беше Ема. Не искаше да разговаря с нея, само щеше да го накара да се чувства още по-зле, така че не вдигна, а Ема не си направи труда да остави съобщение. За втори път Демарко тръгна към телевизора, но телефонът отново иззвъня. По дяволите, колко беше настоятелна. Този път Демарко вдигна телефона и каза „ало“. От другата страна се обади дрезгав глас:
— Ела в офиса ми.
Може би защото беше почивен ден, Махоуни не беше с костюм. Беше нахлузил широки панталони, сив суичър, евтини мокасини и раздърпани бели чорапи. Червена бейзболна шапка на „Ред Сокс“ беше кацнала на голямата му белокоса глава. Изглеждаше като някой, когото можете да видите да пие убийствени коктейли в девет сутринта в някой бар в гъзарския квартал. Но не беше.
— Разбери какво е станало с Лидия Морели — нареди Махоуни без каквото и да било предисловие.
— Какво имате предвид? — попита Демарко.
— Е какво сега, да ти рисувам пътни карти ли? Разбери какво, по дяволите, се е случило, всичко, което не са писали по вестниците.
— Смятате ли, че Морели…
— Нищо не смятам. Просто направи това, което ти казвам. Постарай се да се добереш до истината.
Демарко се вгледа в кървясалите сини очи на шефа си. Не можеше да повярва. Махоуни се беше обадил на Морели, за да му изпее какво си е наумила жена му, и сега съвестта го човъркаше. Демарко винаги беше подозирал, че ако Джон Махоуни изобщо има съвест, то тя ще да е с размера на кварк — една от онези невидими частици, които са милиони пъти по-малки от атома, толкова малки, че физиците по усет предугадили съществуването им.
— Е, какво чакаш? Бягай.
Демарко се изправи, зашеметен от онова, за което Махоуни несъмнено си мислеше.
— Джо — спря го той.
Демарко отново се обърна към шефа си. В очите на Махоуни липсваше обичайният блясък — онзи, който казваше, че животът не е нищо повече от игра.
— Дай всичко от себе си. Трябва да знам.
От устата на Махоуни това звучеше едва ли не като признание, че се е издънил.
Демарко изведнъж усети желание за едно питие — и да бъде някъде нависоко. Отиде с колата до хотел „Мариот“, разположен на Кей Бридж от страната на Вирджиния. Хотелът имаше ресторант на последния етаж, който предлагаше панорамна гледка към цял Вашингтон. Едно от нещата, които Демарко не харесваше във Вашингтон, беше, че нямаше изгледи от птичи поглед, нямаше стръмни скали, нямаше високи хълмове, на които човек да може да поседне, да огледа света наоколо и да поразмишлява за мястото си в него. Човек има нужда от височина, за да избистри мисълта си, а точно в този момент той отчаяно се нуждаеше от ясна мисъл.
Читать дальше