Майк Лосон - Вътрешно разследване

Морели направи знак на бодигардовете да се отдръпнат, за да се обърне към медиите. Лявата му ръка беше обездвижена с черна превръзка през рамото, под която се виждаха стегнати бинтове. Беше облечен с бяла тениска без ръкави, която излагаше на показ стройното му тяло. Някой го беше наметнал със сакото си. Морели изглеждаше уморен и лицето му беше някак изпито, което бе напълно обяснимо, след като бе загубил толкова много кръв. Но въпреки че беше изтощен и небръснат, пак беше привлекателен, фотогеничен и изключително чаровен. Една значителна част от населението — женската част — осъзна, че в момента гледа пред себе си един мъж, който беше не само богат, красив и влиятелен, но също и вече свободен.

В коментарите си пред пресата Морели заяви, че смъртта на обичаната му съпруга е още едно сърцераздирателно напомняне за неуспеха на Америка да се справи с наркотиците, бедността и оръжията. Но колкото и да е завладян от скръбта, той ще трябва да загърби личната си трагедия и да се съсредоточи, с повече настойчивост от всякога, върху едно законодателство, което да предпази останалите от загубата, която той сега преживяваше — загубата, която винаги ще чувства.

Звучеше толкова убедително, че за момент дори Демарко му повярва.

Детектив Дейвид Дръмънд с чин лейтенант беше на петдесет и няколко години. Гърдите му бяха широки, раменете — силни, а ръцете — като на Попай моряка. Бялата му коса беше гъста и късо подстригана — прическата на сержант, който гони новобранците. Ръцете му като че ли бяха влачили бетонни плочи, кокалчетата му бяха деформирани и възлести, а носът му сякаш неведнъж беше спирал тежки предмети, движещи се с пълна скорост. Демарко огледа кабинета му за някакъв трофей, който да възхвалява Дръмънд като някогашен шампион в тежка категория на някой вашингтонски полицейски участък, но предположението му не се потвърди. Може би ченгето просто беше непохватно, но това определено не беше теория, която би искал да изпробва.

Кабинетът му съдържаше едно очукано сиво метално бюро и два дървени стола. Прозорците бяха целите наплюти от мухи и прозрачни колкото тухла. Стените, някога бели, сега бяха жълти от дима на един милион цигари, изпушени под стрес. Мускулестите ръце на Дръмънд лежаха на бюрото и стискаха нащърбена чаша за кафе. В ъгъла на бюрото имаше негова снимка с някаква крехка жена на средна възраст — двамата позираха на люлка в беседката на розова градина. Жената държеше едната му огромна лапа в двете си мънички ръце — Кинг Конг усмирен от Фей Рей.

— И така — започна Дръмънд. — Ема ми каза колко упорито сте настоявали да говорим за случая „Морели“. Какво искате да знаете?

— Вие ли водите разследването? — попита Демарко.

— Не. Но аз съм единственият в отдела, който би говорил с вас, и то само защото Ема ми се обади.

Демарко се зачуди как така Ема има някакво влияние върху това вашингтонско ченге. Спря се на предположението, че Дръмънд невинаги е бил ченге, но при Ема всичко беше възможно.

— Оценявам това, лейтенант — каза той.

— Хубаво. Какво искате да знаете?

— Подробностите. Всичко, което не е излязло по вестниците.

Дръмънд се поколеба.

— Не изгарям от желание да ви разказвам неща от кухнята за такъв горещ случай. Откъде да знам, че няма да изприпкате и да се раздрънкате пред пресата?

Демарко се усмихна.

— Ако се изкуша, можете да ме набиете.

Дръмънд отвърна на усмивката, но неговата не беше приятелска. Колко са ти големи зъбите, бабо, помисли си Демарко.

— Може би там, откъдето идвате, драги, това е шегичка — каза Дръмънд. — Там, откъдето идвам аз, е реална възможност.

За секунда Дръмънд сурово изгледа Демарко, след което се поотпусна и качи излъсканите си със слюнка ботуши на ръба на бюрото.

— Общо взето, вестниците всичко писаха — каза Дръмънд. — Онзи нещастник Пери чупи прозореца на задната врата на къщата на сенатора, промъква се в спалнята и вкарва един куршум в слепоочието на Лидия Морели. Сенаторът се събужда от изстрела и хлапакът го улучва в рамото. Сенаторът сграбчва тоя нещастник — не е бил особено едър, — опитва се да му измъкне пистолета и хлапакът свършва прострелян в сърцето. Морели не се е опитвал да го убие — или поне така твърди. А дори да не е така, на кого му пука?

— Но защо е искал да убие сенатора? — попита Демарко.

— Нали знаете, че е бил чистач в сградата, където работи сенаторът?

Демарко кимна.

— Прочетох го във вестника.