Майк Лосон - Вътрешно разследване

Старецът кимна.

— А другата жена, декораторката? — попита той.

— Същата работа. Лидия я нае и по-късно се отказа от услугите й. Предполагам, че не е била добра декораторка. Не знам. Но репортерът трябва да е говорил с нея по същите причини. Прекара няколко дни в къщата ми и той може би си е мислил, че е чула или видяла нещо, и ако е била ядосана, че сме я освободили, може би е щяла да проговори. Финли е търсел сламки, за които да се хване — заключи Морели, — търчал е насам-натам и е говорил с разни хора, които съм уволнил, надявайки се да изскочи нещо злепоставящо.

— Трябва да е много дълъг списъкът с хората, които си уволнил — каза старецът.

— Ами не съвсем — каза Морели. — С повечето хора, които съм назначавал, съм извадил късмет, а с уволненията обикновено се занимава Ейб. Това е най-странното при онази жена от Ню Йорк. Като че ли дори не съм я срещал, когато е работила за мен.

— Добре — каза старецът след малко. — Значи приключихме с репортера?

— Да — каза Морели. — Въпреки че все още не знам как се е добрал до доктора.

И това беше лъжа. Лидия беше казала на Финли нещо, не знаеше какво, но то го беше отвело при доктора. Сега обаче, когато и доктора, и Лидия ги нямаше…

— А този адвокат от Конгреса, когото искаше да следим? Да намеря ли някой друг да го поеме? И този път Еди ще се погрижи да не го усетят.

— Не, няма да е проблем — каза Морели. — Няма нишка, за която да се хване.

Не и щом Лидия е мъртва, което не можеше да изрече на глас.

На Демарко му отне два пъти повече време от обичайното, за да стигне до общинския жилищен комплекс в Александрия, където бе живял Исая Пери. Отне му толкова дълго, защото не знаеше дали не го следи някой от хората на Чарли Еклънд или друг, който работеше за Пол Морели. Затова похаби време и бензин да кара по тихи улички и да прави ненужни завои, а на няколко пъти дори изчака светофарът да светне почти червено, преди да мине кръстовището. Докато караше, се замисли, че ако ЦРУ беше замесено, може и да му бяха лепнали на колата някоя джаджа за проследяване, но в такъв случай не можеше да направи нищо по въпроса.

Сградите бяха като кутийки, двуетажни тухлени кубчета, и бяха привлекателни колкото казарми. Затревените площадки за игра, оптимистично разположени между тях, се бяха превърнали в бойни полета от спечена пръст, обсипани с остри парчета отломки. Войнишко зелената боя на рамките на вратите и прозорците висеше на парцаливи ивици и единствените цветни петна из квартала бяха флуоресцентните отблясъци на войнствени графити.

Демарко знаеше, че общинските жилища по принцип бяха част от нечий добронамерен план: като ръка, протегната да окаже помощ на нуждаещите се, едно евтино място, където да живеят, докато си стъпят на краката, докато всички онези други грижовни федерални програми успеят да ги добутат до редиците на средната класа. Но като оставим добрите намерения настрана, в действителност тези места бяха люпилни на нещастие, гръмоотводи, които привличаха скръбта. Те като че ли събираха проблемите на бедните на едно място и подобно на радиоактивните атоми, сбити натясно, обитателите често достигаха до критичната си маса.

Демарко намери адреса, който търсеше, и изключи мотора, но остана в колата, питайки се дали няма само да си загуби времето. Вестниците бяха писали, че Исая Пери бил съден като малолетен за въоръжен грабеж, но Дръмънд с неохота му беше казал това, което вестниците бяха пропуснали: че Пери бил на четиринайсет години при въпросния арест, че бил съден като невъоръжен съучастник и че е получил условна присъда. Същинският въоръжен грабител е бил по-големият брат на Исая Пери, Маркъс, наркодилърът, когото Дръмънд беше споменал.

Но освен тази единствена условна присъда нямаше други провинения в досието на Исая. Нямаше арести заради дрога, нямаше кражби на коли, нямаше серии от дребни провинения, които неизбежно да са довели до убийство. Исая Пери определено не е бил следващият Джеси Джеймс и съдейки по средата, в която е бил отгледан, това, че имаше само едно спречкване със закона, си беше направо забележително постижение. Всъщност беше толкова забележително, че Демарко продължаваше да се пита как от невъоръжен съучастник е стигнал до хладнокръвен убиец, без да е извършил каквото и да е друго престъпление.

Той излезе от колата и се запъти по напукания тротоар към дома на Пери. На верандата на съседната къща седяха двама млади тъмнокожи мъже. Единият беше с работен гащеризон, виненочервено поло и кожена шапка без периферия. Другият носеше черно, дълго до средата на бедрото яке с качулка с логото на „Оукланд Рейдърс“, черен анцуг и черни високи маратонки „Адидас“ с развързани връзки. Нахлупената качулка на якето скриваше лицето му. Приличаше на Дарт Вейдър, облечен за посещение във фитнеса.