Майк Лосон - Вътрешно разследване

Шапката развълнувано, но тихо говореше нещо на Качулката, който седеше, вперил поглед в земята, и мълчеше. Шапката забеляза Демарко и се изправи. Беше висок над метър и осемдесет и пет, много широкоплещест и с мрачно изражение като буреносен облак, който всеки момент ще се пръсне.

— Да не си се изгубил, приятел? — попита той.

— Не — отвърна Демарко. — Търся един човек.

Шапката го прониза с поглед, но Демарко не му обърна внимание — или поне се опита. Трудно беше да не му обърнеш внимание; враждебността му бе повече от осезателна.

Демарко почука на вратата на жилището на Пери и Шапката отново се обади:

— Ей! За какво блъскаш по вратата на госпожа Пери? И ти ли си от ония, репортерите? Най-добре да си разкараш задника оттук, преди да съм ти го изритал през гърлото.

Демарко предположи, че Шапката е приятел на семейство Пери, разярен от действията на медиите около смъртта на Исая. Демарко му съчувстваше, но ако не предприемеше нещо, ситуацията можеше да стане много грозна. Време беше да вкара Биг Брадър в играта.

Той студено се втренчи в Шапката и бавно извади портфейла, в който държеше картата си от Конгреса. Отвори го със замаха на ченге и заяви:

— Момчета, от федералните съм. Ако реша, мога да извикам цял отряд униформени да ми свършат работата.

Реши, че прозвуча доста добре — е, не точно като Клинт Истууд в „Мръсния Хари“, но определено наподобяваше реплика на кораво ченге.

До този момент Качулката си мълчеше, но сега се изправи. Беше дори по-едър от Шапката, близо метър и деветдесет и пет. Може би самите „Оукланд Рейдърс“ му бяха подарили якето, само и само да не наранява играчите им.

— Майка ми не си е вкъщи — каза той. — Какво искаш?

Демарко не можеше ясно да види лицето му. Качулката на якето правеше сянка, която много ефективно прикриваше чертите му, а очите му бяха скрити зад тъмни очила.

— Вие ли сте Маркъс Пери? — попита Демарко.

— Да. И какво?

— Господин Пери, бих искал да говоря с вас и майка ви.

— И за какво? Нищо не съм направил.

— Просто искам малко информация за брат ви.

— Нямам какво да ти кажа. Вие ченгетата сте тъпи задници. А майка ми е в църквата, крие се от пресата. Ако я закачаш, здраво ще те сритам.

Демарко реши да не поправя грешното му предположение, че е ченге.

— Господин Пери, може и да ви е трудно да повярвате, но аз съм на страната на брат ви.

Демарко не знаеше какво подсъзнателно прищракване го накара да каже това; единствената страна, на която беше, си беше неговата собствена. Очевидно и Маркъс Пери беше на същото мнение.

— На негова страна! Това пък какво трябва да значи?

— Какво ще ви навреди, ако разговаряте с мен? — попита тихо Демарко.

— Никой не те кара да говориш с него, братле — обади Шапката. — Кажи му да се разкара.

Маркъс се зае да проучва Демарко през тъмните стъкла на очилата си. След това се обърна към приятеля си.

— Всичко е окей, братле. Чакай да видя какво иска тоя глупак. Ако не говоря с него, пак ще се върне да тормози майка.

Шапката отвори уста, но Маркъс го изпревари.

— Бягай. Всичко е окей. Ще се видим по-късно, ще мина през вас.

Шапката кимна и потупа Маркъс по рамото.

— Можеш да разчиташ на мен, братле. За каквото и да е. Знаеш го.

Маркъс кимна. Шапката изгледа злобно Демарко и си тръгна.

— Причината, поради която дойдох… — започна Демарко.

— Дай да се махаме — спря го Маркъс. — Не те искам тук, ако майка ми се прибере.

Качиха се в колата на Демарко и тръгнаха към по-приветливата, по-дружелюбната част на Александрия, надолу по Кинг стрийт. Минаха покрай магазинчета за сладолед, модни бутици и барове, наречени „пъбове“. Комерсиалната старомодност на този район беше като нещо чуждоземно в сравнение с общинските жилища, които се намираха само на няколко пресечки зад тях. Демарко шофираше, а Маркъс Пери седеше тих и неподвижен до него. Огромното му тяло запълваше цялото пространство в колата, главата му почти опираше в тавана, а широките му рамене се простираха извън седалката. Качулката на якето скриваше профила му, което правеше присъствието му някак мрачно, враждебно — чуждоземен хищник, който пътуваше по този лъскав булевард.

Маркъс насочи Демарко към някакъв бар на две пресечки от Кинг стрийт, място, което беше по-западнало от останалите по главния булевард. Беше едва десет часа сутринта, но няколко тъмнокожи мъже вече пиеха бира или бърбън, пушеха и зяпаха с празен поглед в телевизора над бара. Течеше повторение на предаване на Марта Стюарт, която предлагаше хитри съвети за подредбата на масата в Деня на благодарността. Демарко нямаше идея защо телевизорът беше точно на този канал, но подозираше, че дори да даваха мажоретки на „Уошингтън Редскинс“, които се борят голи в калта, мъжете на бара пак щяха да гледат със същото безучастно изражение.