Майк Лосон - Вътрешно разследване

Маркъс и Демарко седнаха на най-отдалечената маса и барманът веднага дойде да им вземе поръчката. Беше над два метра висок и имаше типичната пружинираща походка на бивш баскетболист.

— Съжалявам за брат ти, човече — каза той на Маркъс.

Маркъс кимна.

— Дай ми един блекджек с лед, Томи.

Барманът изненадано повдигна едната си вежда. Очевидно Маркъс Пери не беше от обичайните му клиенти, който закусват с пиячка.

— Нямаш проблеми — каза той.

След това погледна Демарко отвисоко.

— А ти какво искаш?

— Кафе, моля — рече Демарко.

— Няма кафе.

Демарко многозначително погледна пълната кана с кафе зад бара. Тогава Маркъс се намеси:

— Всичко е наред, Томи. Дай му кафе.

Маркъс свали качулката на якето и очилата, като позволи на Демарко за пръв път да огледа добре лицето му. Косата му беше подстригана късо, заравнена отгоре и почти до кожа обръсната отстрани, а на лявото ухо имаше малка диамантена обеца. Кожата му беше тъмно шоколадово кафява, носът му — широк и с големи ноздри, челюстта му — силна и издадена. Гъстите вежди и дълбоко разположените очи му придаваха застрашителен вид.

Барманът се върна с поръчките. Тресна чашата с кафе толкова силно на масата пред Демарко, че половината течност се разля.

Демарко изчака барманът да си отиде, след което каза:

— Господин Пери, казвам се Джоузеф Демарко. И не съм ченге. Адвокат съм.

— Каза, че си от федералните.

— Така е. Работя за правителството, за Конгреса, но съм адвокат.

— А, сега загрявам, лайно такова, намислил си да осъдиш някого и да изкараш пари.

Демарко поклати глава.

— Никого не съм тръгнал да съдя. Не съм такъв адвокат.

— Тогава какво ти пука какво е станало с брат ми? Да не е някаква политическа игричка? Мъчиш се да докараш проблеми на онзи сенатор.

Демарко се поколеба. Не можеше да каже на Маркъс, че разследва смъртта на брат му, защото Махоуни му е наредил, и затова му даде възможно най-искрения отговор, който успя да съчини:

— Не става въпрос за политика. Искам да разбера какво точно се е случило и защо. Говорих с полицията за онова, което се предполага, че е извършил брат ви, но има неща, които звучат безсмислено.

— Какво! — със сарказъм възкликна Маркъс. — Не вярваш, че брат ми, въоръженият престъпник, най-големият бандит в града, е застрелял онази жена? По дяволите, всички знаят, че тоя бесен негър го е направил.

Демарко си замълча. Думите не можеха да пробият щита на недоверието на Маркъс.

Маркъс в крайна сметка прекъсна мълчанието.

— Не знам каква игра играеш, приятел, ама моето малко братче никой не е убивало. Не ми пука какво разправя онзи сенатор.

Маркъс Пери беше един много силен млад мъж с черупка, здрава като бронирано желязо, но Демарко изведнъж прозря, че той страда за брат си. Срам го беше да си признае, но Демарко осъзна, че ако Маркъс беше някое бяло хлапе вместо тъмнокож гангстер, щеше да се досети много по-рано, че мъжът насреща му изпитва същата мъка, която всеки би изпитал при загубата на обичан по-малък брат. Нищо чудно, че Маркъс Пери и приятелите му нямаха доверие на хора като него.

— Разкажете ми за брат си — каза меко Демарко. — Моля ви.

Маркъс просто си седеше, втренчен в Демарко с хладен циничен поглед. Беше убеден, че Демарко има някаква изгода, щом продължава да упорства.

— Трябва да ми се доверите — каза Демарко. — Аз съм сигурно единственият бял мъж във Вашингтон, който не смята, че брат ви е хладнокръвен убиец. Но ако не говорите с мен, никой никога няма да разбере истината.

Маркъс продължи да се взира в Демарко още известно време, след което най-сетне отстъпи:

— Добре. Мисля си, че ме пързаляш, но все пак ще ти кажа.

Отпи от питието, пое си дълбоко въздух през носа и започна да говори.

— Исая никога не е направил нищо лошо, през целия си живот. Работеше тая тъпанарска работа, но ходеше и на училище. Не напусна като мен, а и си получаваше проклетите шестици. Ако си мислиш, че лъжа, питай в училището. Догодина щеше да ходи в колеж, разправяше, че ще става инженер. И щеше да го направи.

Маркъс поклати глава и добави:

— Тая история убива майка ми.

Сълзи започнаха да премрежват гневния поглед на Маркъс, но той бързо извърна глава и запали цигара, за да спечели време да си възвърне хладнокръвието. Демарко си помисли, че Маркъс Пери сигурно не е плакал, откакто е бил пеленаче.

— Ами присъдата за въоръжен грабеж? — попита Демарко.

— Шибани глупости. Аз обрах оня магазин. С Исая един ден се прибираме от училище — той само на четиринайсет, аз на шестнайсет и здраво напушен — и влизаме в тая проклета бакалия. Исая се зазяпва в някакви комикси или нещо си там, а аз отивам при оня дъртак зад щанда и вадя патлака. На излизане викам на Исая, хайде. Той дори не разбра, че съм обрал магазина. Същото казах и на ченгетата, когато ни арестуваха, но те не ми повярваха. Те си знаят, имаш ли две чернилки в магазин, и двамата са бандити.