Майк Лосон - Вътрешно разследване

Да, чудеше се как ли ще реагира.

— Виж в най-долното чекмедже — каза той, — при наполеонките ми. А може би и наполеонките ще трябва да вземеш в багажа.

— Какво? — извика Шарън.

Ема паркира пред училището — непривлекателна триетажна купчина от кафяви тухли — и отвратено потръпна от мрачната гледка. Имаше камери над прозорците на по-ниските етажи, камери по ъглите на сградата, защитени от телени мрежи, и униформен пазач, който стоеше на главния вход в парадна поза с радиостанция и палка на колана. Мястото й напомняше на затвор, с единствената разлика, че нямаше кули с картечници. Пазачът наблюдаваше група тийнейджъри, които сигурно трябваше в момента да са в час, но просто си седяха, пушеха, смееха се и разговаряха шумно. Тя предположи, че за пазача е по-добре да са извън училището, отколкото вътре, където трябваше да се разправя с каквито поразии успеят да свършат.

Беше дошла, защото Демарко я помоли да провери една информация, което можеше да свърши и с няколко телефонни разговора, но после беше решила да отиде лично. По принцип не би помогнала на Демарко с толкова лесна задача, но в момента той си имаше достатъчно главоболия покрай Морели и ЦРУ.

На влизане в училището Ема кимна на пазача и той й кимна в отговор, без да отклонява вниманието си от групата момчета.

Докато минаваше по един коридор покрай редове с очукани шкафчета, тя си спомни колко много мразеше гимназията. Презираше групичките и натиска на съучениците, с който трябваше да се съобразява. Увлеченията на момчетата по онова време я смущаваха, маймунското им поведение я отвращаваше — момчета не много по-различни от онези пред училището, само дето бяха бели и богати. А и в онези дни беше объркана заради сексуалността си, може би най-трудната част от всичко. Но в частното училище, в което беше учила, най-силният наркотик, на който бе изложена, беше марихуаната и ако някой от съучениците й е бил въоръжен, тя определено не е знаела. Там нямаше охрана, нямаше метални детектори на вратите, нямаше го страха от някой загубеняк с автоматично оръжие, който може да изтреби мъчителите си. В сравнение с училището на Исая Пери нейната гимназия беше по-безопасна от манастир.

Намери заместник-директорката в кабинет, където единият прозорец беше закърпен с шперплат. Директорът не беше там — даваше показания в съда. Заместник-директорката Биатрис Томпсън беше едра афроамериканка с очи на ветеран от войната, който е бил оставен прекалено дълго на фронта. Ема можеше да си представи как Томпсън е напуснала колежа с учителска диплома в ръка, изпълнена с надежда, оптимизъм и желанието да прави добро за своите. Сега, двайсет и пет години по-късно, тя беше на предела на силите си. Беше видяла прекалено много деца, израснали без бащи, прекалено много деца, чиито модели за подражание са били царе на дрогата и насилието, прекалено много деца, които вярват, че единственият честен начин да се измъкнеш, е свързан с топката. Работата на Томпсън беше да задържи прилива с детска лопатка и преди години беше осъзнала колко е безсмислено всичко. Но все още се опитваше, Бог да я благослови, все още се опитваше.

— Той беше невероятно хлапе — каза Томпсън. — Без съмнение щеше да постъпи в колеж. Беше отличник, имаше страхотни резултати по SAT, членуваше в най-добрите клубове.

— Имаше ли калкулатор? — попита Ема.

— Разбира се. Трябваше му за курса по математика за напреднали, който посещаваше. Училището му го купи.

— Тогава защо му е било да краде калкулатор?

— Не знам.

Трябваше да каже: „Той не би го направил!“ Защо не го защитаваше? Ема се зачуди. Защо точно тя просто приемаше факта, че Исая Пери наистина е извършил онова, за което пишеха вестниците? Ема знаеше отговора: беше се случвало прекалено много пъти — едно хлапе като по чудо е преминало невредимо през минното поле от неблагоприятни условия, след което пада на крачка от обетованата земя.

Тази жена, тази добра жена, се нуждаеше от различна работа, която ще възвърне младежкия й оптимизъм.

— Мога ли да ви попитам още нещо?

Жената кимна.

— Как успяваше Исая? Как успяваше да се справя, и то толкова добре, докато много други се провалят?

Учителката се усмихна — усмивка, по-тъжна от лилии, положени на гроб.

— Брат му. По-големият му брат, наркодилърът, му помагаше. Грижеше се да ходи на училище. Грижеше се никой да не го закача. Грижеше се да стои далеч от бандите и наркотиците. Веднъж Маркъс дойде на родителска среща, когато майка му бе заета; изпоплаши всички учители.