Майк Лосон - Вътрешно разследване

Половин час по-късно седеше пред бюрото на конгресмена и се преструваше, че си води записки, докато политикът говореше. Конгресменът беше едър червендалест мъж от Охайо, с ръце като на пристанищен хамалин и Демарко знаеше, че е бил футболна звезда в колежа преди двайсет години. На Хълма имаше репутацията на обещаващ политик — решителен, прозорлив, агресивен. Истински нападател в политиката. Но когато заговори за сина си, цялата му самоувереност го напусна. Ръцете му нервно потреперваха и очите му гледаха навсякъде, само не и в Демарко. Въпреки че имаше самочувствието, че може да управлява цялата страна, той не знаеше какво да прави с четиринайсетгодишния си син. Даде на Демарко снимка на хлапето, каза му къде ходи на училище и придоби облекчен вид, когато Демарко си тръгна от кабинета му.

Частното училище приличаше на малък колеж от Бръшляновата лига. Момчетата носеха сини блейзъри и вратовръзки на райета. Демарко видя сина на конгресмена заедно с още едно момче да излизат от училището, когато иззвъня звънецът. И двамата бяха руси и късо подстригани и имаха високомерния вид на привилегированите. Те бяха бъдещето на Америка, Бог да ни е на помощ.

Вместо да се качат на частния автобус, който караше съучениците им у дома, двамата тийнейджъри хванаха градския автобус до центъра. Демарко ги проследи до един магазин на „Джей Кру“ и видя как откраднаха чифт ръкавици.

През следващия един час стояха на ъгъла на улицата и очевидно чакаха някого. Демарко си мислеше: И сега накъде? Какво щеше да прави, след като знаеше, че Исая Пери най-вероятно не е бил нито крадец, нито убиец?

В шест часа Демарко видя сина на конгресмена да се ръкува — два пъти — с един кльощав потаен латинос с каубойска шапка. Когато момчето и приятелчето му се пъхнаха в тоалетната на някакво заведение за бързо хранене, Демарко ги последва и ги чу да смъркат кокаин.

Докато момчетата чакаха метрото, за да се върнат в Чеви Чейс, у Демарко се зароди един въпрос, който нямаше нищо общо с тези разглезени диванета. Как бе стигнал Исая Пери от общинските жилища в Александрия до Джорджтаун? Полицейският доклад не казваше нищо за намерена близо до къщата на сенатора кола, която да принадлежи на Исая. Метрото не спираше в Джорджтаун, в полунощ автобусът би бил проблем, а хората обикновено не си вземаха такси, за да извършат двойно убийство.

Демарко сподели с Ема последното си прозрение относно убийството на Лидия, а тя му предаде разговора си с Чарли Еклънд.

Седяха на масата в кухнята на Ема. Демарко, който обичаше да готви, обожаваше кухнята на Ема. Беше голяма, светла и просторна, и оборудвана с всяка кулинарна джаджа, позната на модерното човечество. От задната част на къщата се чуваше как Кристин свири на чело. Демарко разпозна пиесата, което означаваше, че не беше от обичайните претенциозни произведения. Имайки предвид какво обсъждаха с Ема, някой реквием щеше да е по-подходящ.

— Значи Еклънд защитава Морели — заключи Демарко.

— Мисля, че вече да — отвърна Ема. — Но смятам, че беше прав по-рано, когато каза, че Ван Хорн и Сътъл не работят за Еклънд, а за онзи влиятелен мъж, за когото разправяше Лидия.

— Чудесно — промърмори Демарко. — Значи сега Морели си има двама души, които му помагат.

— Да. И Еклънд заплашва, че ще пострадате ти и Кристин, ако не престанем да душим около смъртта на Лидия. Така че трябва да намеря начин да го… неутрализирам.

— Какво искаш да направя? — попита Демарко. — Да се отдръпна за известно време?

— Не. Не можеш. Струва ми се, има едно обстоятелство, което е в наш интерес. Почти сигурна съм — не, убедена съм, — че това, с което се занимава Еклънд, не е получило одобрението на ЦРУ. Следователно няма екип, който да му помага. Може и да е платил на този-онзи да следят семейство Морели — наемници като Сътъл и Ван Хорн или може би пенсионирани агенти, — но съм сигурна, че не разполага с екип от петдесет души и че не използват сателит, за да ни следят. Операцията си е на Чарли, не на Лангли.

— А това с какво ни помага? — попита Демарко.

— Помага ни, защото човешкият ресурс на Еклънд е ограничен и ако човек се постарае, сигурно ще успее да се изплъзне на този, който го следи.

И така, Демарко, който никога не беше обучаван как да избягва шпиони, напусна къщата на Ема и отново започна да криволичи на пълна скорост по завоите и тесните улички, като постоянно местеше очи към огледалото за обратно виждане, докато се опитваше да се отърси от невидимия преследвач. И през цялото време се чудеше как ли планира Чарли Еклънд да унищожи живота му.