Майк Лосон - Вътрешно разследване

На Демарко посещението на общинския комплекс в Александрия никак не му се бе сторило забавно по светло. Още по-малко пък по тъмно.

Паркира под единствената улична лампа в квартала, която все още работеше, излезе от колата, заключи я и отиде до входната врата на семейство Пери. Почука, почака една минута, после пак почука. Най-сетне вратата отвори набита тъмнокожа жена на около петдесет, облечена в избелял розов халат. Имаше набръчкано, повехнало от работа лице, а кожата под очите й беше посивяла от изтощение. Тъмните й очи издаваха един живот, преминал в скръб, бедност и лош късмет.

В ръцете си държеше момченце на не повече от две годинки. Беше облечено в пижамка, изрисувана с подскачащи зайчета, и смучеше биберон, докато гледаше Демарко. Очите му бяха огромни, невинни и любопитни и за разлика от тези на жената пухкавите черти на бебето не издаваха никакви грижи. Не беше достатъчно голямо, за да знае, че неочаквани гости посред нощ обикновено носят лоши новини.

— Да? — попита жената.

— Извинете, че ви безпокоя толкова късно, госпожо. Вие ли сте майката на Маркъс Пери?

— Да. Кой сте вие? Поредният репортер?

— Не, госпожо. Търся Маркъс. Вкъщи ли е?

— От полицията ли сте? Какво е направил пак?

— Не съм от полицията, госпожо. Адвокат съм. Търся сина ви по работа.

— По работа? Да не сте му клиент?

— Не, госпожо. Просто трябва да говоря с него. Важно е.

Тя огледа Демарко и изражението й на погнуса го накара да се почувства като червей. Очевидно си мислеше, че купува дрога от Маркъс.

— Моля ви, госпожо, ще ми кажете ли къде мога да го намеря?

— По това време на нощта — каза тя — обикновено е с изпадналите си приятели в онзи клуб в центъра.

Демарко я попита за името на клуба.

— Казва се… не мога да се сетя. Ето, подръжте бебето. — Тя бутна детето в ръцете му. — Някъде в кухнята имаше рекламно кибритче.

Демарко несръчно хвана малкото момченце и те се спогледаха мълчаливо, любопитните кафяви очи в циничните сини. Детето се пресегна и стисна носа на Демарко, след което, тъй като не откри нищо друго, с което да си струва да се занимава, продължи да го зяпа и да смуче биберона. Госпожа Пери се върна с кибрита с името на клуба, подаде го на Демарко и си взе бебето. Демарко й благодари и се обърна да си ходи.

— Ей — провикна се тя. — Като го видите, кажете му, че момичето, дето е наел да му гледа сина, не му е сменяло пелените цял ден. Сега бебето цялото се е обринало от собственото си ако. Кажете му, че малката кучка беше толкова надрусана, като се прибрах, че дори не ме позна. Кажете му, чухте ли?

Тя тресна вратата в лицето на Демарко, преди той да успее да обели и дума.

Рап, мелодичен като пневматичен чук, щурмува слуха на Демарко, когато влезе в клуба. Очите му се пригодиха към оскъдната светлина и видя, че е единственият бял човек в помещението, а всички глави са обърнати в неговата посока. Той остро усети уязвимостта на това да си различен.

Взря се през опушения мрак и най-сетне откри Маркъс Пери, седнал с някаква млада жена на една маса в най-далечния край. Беше облечен в по-официално облекло, отколкото предишния път. Нямаше ги якето с качулка и развързаните маратонки. Носеше черно сако върху бяло копринено поло. Около врата му имаше златни верижки, а диамантената му обеца проблясваше на оскъдната светлина. Тази вечер той съвсем добре би се вписал и в най-скъпите клубове в града, стига никой да не забележеше пистолета в кобура под мишницата му.

Младата чернокожа жена с него беше красавица с дълга шия и профил като на нубийска кралица. Беше облечена с тясна червена рокля, с достатъчно дълбоко деколте, за да разкрие великолепен бюст, и достатъчно къса, за да покаже перфектни крака. Прекрасната приятелка на Маркъс обаче не изглеждаше много щастлива; зяпаше нанякъде с отегчено изражение на красивото си лице и потропваше нетърпеливо по масата с дългия си маникюр.

— Господин Пери, трябва отново да говорим — каза Демарко.

Маркъс не му обърна грам внимание, дори не си направи труда да го погледне. Бавно вдигна една чаша към устните си, отпи, след това внимателно я постави обратно на масата до полупразна бутилка „Джак Даниълс“. Имаше бавните движения и стъкления поглед на много пиян човек.

Преди Демарко да се повтори, младата жена каза на Маркъс:

— Скъпи, ще отида да седна при Реджина, докато ти си говориш с този човек. Съжалявам за брат ти — много добре го знаеш, миличък, — но не знам защо ме покани да излезем тази вечер. И две приказки не си казал, откакто сме тука. Ела да ме викнеш по-късно, ако искаш. Окей?