Майк Лосон - Вътрешно разследване

Адвокатите оспорваха дори естеството на самото обвинение. Според Конституцията на САЩ един сенатор може да бъде съден само за държавна измяна, углавно престъпление или тъй нареченото „нарушение на обществения ред“. Адвокатите на Морели твърдяха, че не е било извършено никакво углавно престъпление. Дори проявиха безочието да заявят, че ако Пол Морели е виновен за нещо, то е за сексуален тормоз: една скъсана блуза, казваха те, не е нищо повече от едно разпалено опипване и въобще не е престъпление.

Но главната причина Морели да не бъде изправен на съд беше политическата проницателност на Сам Мърфи. Сам вече беше получил всичко, което желаеше, и се опасяваше, че човек с популярността на Пол Морели никога няма да бъде осъден от съдебните заседатели. А ако го оправдаеха… тогава, по дяволите, някой можеше да си помисли, че наистина е невинен. Така че Сам — и парите му — убедиха съдията, че делото би било загуба на време и че Морели трябва да бъде наказан от Сената, порицан или изгонен, каквото този августейши орган сметнеше за най-добре. Да, Мърфи беше много доволен от положението — такова, каквото беше в момента: Пол Морели беше съден, осъден и обесен от медиите, защо да дава шанс на законодателството да отмени присъдата?

Пол Морели гледаше минимално да бие на очи, докато адвокатите спореха. Направи само едно публично изявление пред пресата два дни след ареста и това беше първият път, когато Демарко го чуваше да изнася несвързана, мъглява реч. Не можеше да прецени дали Морели говореше толкова нечленоразделно, защото още е в шок от обстоятелствата, или защото нарочно се мъчи да обърка хората.

Нещо странно се случило онази вечер, каза Морели. Властите все още се опитвали да сглобят отделните парченца и той все още се опитвал да разбере какво се е случило. Загатваше, че разследваният не е непременно той, и думите му, тонът му, държането му намекваха за долна конспирация.

Напомни на публиката за дългите си години безупречна служба на обществото, говори за напрежението, на което е бил подложен в последно време — смъртта на съпругата му и доведената му дъщеря, опита за атентат от страна на Маркъс Пери, смъртта на близкия му приятел Ейб Бъроус. Призна, че алкохолът е допринесъл за положението му в момента. Бил пил онази вечер, нещо, което рядко правел, и ако не били алкохолът и стресът, никога не би позволил да бъде „въвлечен в подобна опасна ситуация“.

С вид на човек, който се възстановява от ужасен и подъл удар, той заключи, че има нужда от лекари, не от пазачи. Каза, че се готвел да постъпи в „Отец Мартин“, клиниката, в която беше затворил жена си седмица преди смъртта й.

Изигра го добре. Морели някак си успя да се покаже като уязвим, ако не и като истинската жертва. Демарко беше сигурен, че много хора го съжаляват, а някои, достатъчно наивни, дори щяха да повярват, че е невинен, въпреки достоверните доказателства на репортерите. Но колкото и да беше добро представлението, Демарко беше сигурен, че няма да е достатъчно. Нанесените щети бяха прекалено много. Инцидентът с Бренда Хатауей щеше да съсипе политическата кариера на Пол Морели.

Демарко наблюдаваше цялата афера със странна безучастност. Не изпитваше никакви угризения, че е провалил кариерата на Морели по подобен подъл начин, но и не се чувстваше като победител, не ликуваше, че справедливостта е надделяла. Изпитваше единствено облекчение, че всичко е свършило; облекчение, че не си е загубил работата; облекчение, че все още е жив.

Така и не обсъди с Махоуни как е спипал Морели, но на следващия ден след ареста на бюрото в кабинета му го очакваше кутия пури „Давидов“.

Наистина го дразнеше фактът, че Махоуни има ключ от кабинета му.

Параклисът на националното гробище „Арлингтън“ не беше голяма сграда, но присъствието само на трима души го оприличаваше на пещера, в която ехтеше гласът на свещеника.

Ема не можеше да си обясни защо беше решила да присъства на погребението на Блейк Хановър. Приживе никак не го харесваше. Може би беше дошла, защото, макар и на смъртно легло, той й беше помогнал, но като че ли не това беше главната причина. Подозираше, че може би образът на Хановър, умиращ в апартамента си съвсем сам и без приятели, я преследва и идеята за погребение без опечалени й се видя почти толкова мъчителна.

Оказа се обаче, че е дошъл и още един човек — Чарли Еклънд.

Католическият свещеник се чувстваше неудобно. Не познаваше Хановър и не знаеше какво да каже за него. Прочете кратка история за живота му — нищо повече, освен че се родил и израснал в Пенсилвания, служил четири години във флота, след това прекарал трийсет години на служба в ЦРУ.