Майк Лосон - Вътрешно разследване

Демарко помълча няколко секунди. Пред очите му беше Гари от последния път, когато го видя по телевизията — голямата усмивка на красивото му лице, наперено кривнатата му полицейска шапка. Наивен младок, който е хванал дядо господ за шлифера.

— Сам, много съжалявам за момчето, но защо ми се обаждаш в два часа сутринта?

— Два ли? Мамка му. Съвсем забравих за часовата разлика. Аз просто си седях тука и си пийвах и реших, че с теб трябва да поговоря. Притеснява ме тая история.

— И мен ме притеснява, Сам, но защо звъниш на мен? Нямаш ли си приятели?

— Не ме разбираш, Джо Боб. Не ти се обаждам да размишляваме върху капризите на съдбата. Пратих мои хора да проучат нещата около смъртта на Паркър, да видят дали има нещо гнило. Е, оказа се, че има. Онзи, дето го е блъснал, е дребен престъпник, с присъди за грабеж, кражба на кола, подобни дреболии. Не е човек, дето ще спре и ще вика ченгетата, като утрепе някой.

— Ако е било нещастен случай, защо да не спре? Щом има такова досие, защо да поема риска да го арестуват за бягство от местопрестъплението?

— Защото си е такъв. Това приятелче ще излъже дори и ако истината е на негова страна.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Сам?

— Ами ако Морели е нагласил тази работа? Ами ако е платил на отрепката да сгази Паркър? Щом като не е бил пиян, сигурно няма дори да лежи в затвора. Това си е направо безнаказано убийство!

— И защо, по дяволите, Морели ще го убива?

— Отмъщение, момче! Глупав ли си, или още спиш?

— Хваща те параноя, Сам, често срещан синдром при гузната съвест.

— Много смешно, приятел.

— Не съм ти приятел.

— Как да не си?! А след този номер, който заедно скроихме, ще си ми приятел до гроб.

Преди Демарко да успее да го прати по дяволите, Мърфи добави:

— Виж, искам да разучиш нещата. Да видиш дали Морели е свързан по някакъв начин.

— Не съм заинтересован. И не искам да си спомням за теб, докато не дойде време да гласувам за опонента ти на следващите избори.

— Още не си чул всичко, умнико. След смъртта на ченгето пратих моите хора да проверят дали и някой друг от тези, които ти помогнаха, не е пострадал наскоро. Излиза, че онзи фотограф, Бърг, е претърпял злополука.

— Какво е станало?

— Не е много ясно. Разбрах едва преди час и още не знам всички подробности. Знам само, че Бърг в момента е в болницата. А сега какво ще кажеш? Двама души ти помагат и двама души претърпяват злополуки.

Демарко не отговори и Сам Мърфи добави:

— Казвам ти, знам , че е Морели. Имам шесто чувство.

— Сам, ако искаше отмъщение, щеше да погне мен и теб, не Гари Паркър или Арни Бърг. Те бяха само статисти в тази малка драма.

— И точно затова по-добре слушай какво ти говоря. Ти не можеш да се уредиш с охрана от Сикрет Сървис като мен, момче. Така че, ако бях на твое място, сега щях да стана да проверя дали задната врата е добре заключена.

— Оценявам предупреждението ти — промърмори Демарко.

— И затова ми помогни. Помогни на себе си. Разбери какво е станало с Бърг. Разбери дали Морели има пръст в смъртта на онова ченге.

— Няма да стане.

— Хайде, Джо Боб. Ако успеем да лепнем това на Морели, ще се отървем от него завинаги. Знам, че ти се иска.

— Съжалявам, не ме интересува.

— Слушай ме, надуто копеле! Знам, че не ме харесваш, но сега не става въпрос за мен и теб. Ти убеди младото полицайче да ти помогне, а сега лежи в моргата. Дължиш му го!

Демарко не отговори веднага. Ако Мърфи беше прав и Пол Морели беше отговорен за смъртта на Паркър, Демарко наистина му го дължеше. Но нямаше доверие на Мърфи и не искаше повече да има нищо общо с него.

— Чао, Сам — каза той.

Мърфи се разпсува. Последното, което Демарко чу, преди да затвори, беше „нафукано лайно“. Речникът на нефтаджия с университетска диплома.

След разговора Демарко не можа да заспи. Облече халата, отиде в кухнята и си направи чай от лайка. Когато беше малък и сънуваше кошмари, баба му правеше чай от лайка — надяваше се, че още не е прекалено стар за чудодейното му действие. Седна да си изпие чая и се загледа през прозореца в сините светлинки, които натрапчиво блещукаха по прозорците на съседите. Зачуди се защо тези идиоти са ги оставили да светят цяла нощ. Знаеше, че ако още беше женен, на вратата му щеше да виси венец, в хола щеше да има украсена елха и цялата къща щеше да е пълна с коледни звезди в безброй червени разцветки. Бившата му жена беше много запалена по Коледата. Но тя вече не беше с него и сега, като се огледаше в неукрасената си къща, се чувстваше като младия Скрудж, изправен пред някой от Дикенсовите призраци.