Мислите за отминали Коледи скоро отстъпиха на сегашните му главоболия с Пол Морели. Човек, който бе готов да убие жена си и невинен тийнейджър, за да защити кариерата си, бе способен на всичко; обяснимо бе желанието на Морели да отмъсти на хората, отговорни за падението му. Но защо ще убива Гари Паркър? Както беше казал на Сам Мърфи, Гари просто играеше роля. Ако Морели искаше отмъщение, трябваше да се насочи към Демарко и Мърфи — и може би така щеше да направи. Може би си ги беше оставил за десерт.
Демарко не си правеше илюзии, че Морели няма да се досети кой е виновникът за провала му. Без съмнение някой добър детектив щеше да успее да докаже, че Демарко се е срещал два пъти със Сам Мърфи; щеше да успее да го свърже с други хора, замесени в играта. И така, въпреки че се съмняваше смъртта на Паркър да се окаже нещо повече от трагичен инцидент, утре все пак щеше да провери какво се е случило с Арни и може би щеше да се обади на Бренда, за да види дали наскоро не е имала близки срещи със смъртта. Също така реши, че би било разумно и да разбере къде се намира Пол Морели в момента.
Когато лекарите обявиха сенатора за чудодейно оздравял след някакви си две седмици в „Отец Мартин“, Морели направи опит да продължи с живота си, но медиите го погнаха безмилостно и той се превърна в обект на нападки за всички автори на сензационни очерци от Джордж Уил до Хауард Стърн. Колегите му демократи тихичко започнаха да настояват за оставката му от Сената, докато републиканските му врагове крещяха за изгонването му. И тъй като изгонването взе преднина с две трети мнозинство, републиканците трябваше да се задоволят с пламенни изказвания пред пресата за това колко смущаващо е да се работи със сексуален хищник.
Един ден, след като едва не се разрида в Сената, Морели направи изявление, че напуска Вашингтон за известно време. Имал нужда да остане сам, каза той, за да осмисли ударите, които му нанесъл животът. Всички политически коментатори започнаха да сочат към резервната скамейка. Бяха сигурни, че с политика Морели е свършено.
Демарко се надяваше да излязат верни прогнозите на сенатските коментатори, но знаеше, че обикновено е грешка да си мислиш, че обществото има принципи. Той също смяташе, че шансовете на Морели да се добере до Белия дом са нулеви, но се страхуваше, че Морели може да държи мястото си в Сената до безкрай. Миналото на Тед Кенеди не му беше попречило да бъде преизбиран на всеки шест години в Масачузетс и днес като че ли точно той беше властващият патриарх в партията.
По времето, когато Морели се оттегляше в отпуск, исканията за оставката му бяха достигнали връхната си точка. Настоятелни гласове призоваваха Комисията по етика поне да го порицае, ако не може да направи друго. Колкото и да беше странно, когато Морели се оттегли от поста си, опонентите му като че ли притихнаха, очевидно изчаквайки да се завърне, преди да предприемат следващите си действия. Та какво би било удоволствието да линчуваш някого в негово отсъствие?
И така, Пол Морели временно се беше оттеглил, уж да си ближе раните и да планира своето бъдеще, а може би Сам Мърфи беше прав и той планираше отмъщение.
Чаят най-сетне подейства и на Демарко му се доспа. Според баба му сега беше в безопасност от нощните чудовища.
Демарко откри Арни Бърг на четвъртия етаж в болница „Кълъмбия“. Беше в отделна стая с прозорец, от който можеше да гледа как бездомниците на Уошингтън Съркъл се борят за изхвърлени бутилки евтино вино. Демарко подозираше, че Арни им завижда.
Арни беше в автоматизирана инвалидна количка, от онези с малък джойстик, който позволява да движиш количката само с една ръка, или в неговия случай — само с няколко пръста. Носеше ортопедична яка на шията, но дори и с нея главата му клюмаше напред. Демарко се приближи и сложи ръка на рамото му, при което главата на Арни трепна от изненада. Той докосна джойстика и количката го обърна с лице към Демарко.
— Арни — каза Демарко бавно и меко. — Джо Демарко е. Помниш ли ме?
— Разбира се, че те помня. Инвалид съм, мамка му, не съм слабоумен.
Произнасяше думите завалено, но със силен глас.
— Какво се е случило, Арни?
— Самоубих се.
На това Демарко нищо не можеше да каже.
— Защо изобщо те е грижа какво ми се е случило?
— Загрижен съм, Арни. Не че сме били приятели…
— Определено.
— … но не бих искал да те виждам в това състояние. А и оценявам помощта ти за Пол Морели.
Демарко очакваше някаква реакция, когато спомена името на Морели, но изражението на Арни не се промени. Може би беше физически невъзможно.
Читать дальше