Майк Лосон - Вътрешно разследване

— Просто ми е любопитно.

— Любопитно, глупости. Питаш по някаква причина. Би ли споделил?

Паки седеше срещу него като някакъв арогантен Буда със засмени очички. Да си играе с Демарко му беше по-забавно дори от това да къса крилцата на мухи.

— Паки — каза Демарко, — би ли искал да си поговоря със свръхморалния ти шеф за един негов служител, който си пада по маскирани като котенца проститутки?

Паки отново започна да потропва по зъбите си, като се опитваше да прецени доколко искрен е Демарко.

— Способен ли си на такава гадост? — попита той.

— Без да ми мигне окото. А сега престани да се правиш на праволинеен и ми кажи с какво се занимава Пол Морели.

— Е, след като попита така любезно… Сенатор Морели е изчезнал.

— Как така изчезнал?

— Просто така. Дори собственият му персонал няма представа къде е.

— Откъде знаеш?

Паки изгледа Демарко с насмешка.

— Да, и за персонала му това е много срамно.

— Паки, ако искаше да го откриеш, как би подходил?

— Мен ли питаш? Мислех, че теб товарят с разни разследвания. С какво изобщо се занимаваш, Джо?

Демарко не обърна внимание на въпроса.

— Не ти говоря за издирване на изчезнал човек. Питам те кой би бил наясно къде е.

— Вече говорих с него. Не знае.

— Кой?

— Главният секретар в канцеларията на Морели в Ню Йорк. След покойния Ейб Бъроус той е по-близо до свети Пол от собствения му изповедник. Ако той не знае, никой не знае.

— Но би ли ти казал?

— Знам за него повече, отколкото ти за мен. Ако искаш да чуеш нещо извратено…

— Чичо Хари, Джо е.

Хари Фостър се поколеба, преди да отговори.

— Да — каза той най-накрая, — с какво мога да ти помогна?

Демарко се сепна. Хари никога не се беше държал толкова официално, не и с него.

— Става въпрос за Пол Морели.

На Демарко му се стори, че Хари тихичко изстена.

— Джо — каза Хари със сериозен тон, — носят се слухове, че някой е заложил капан на Пол. Никой не вярва, че тази нереализирала се актриса ей така е решила да стане секретарка, нито че онзи фотограф просто случайно е минавал край Ръсъл Билдинг. Моля те, кажи ми, че нямаш нищо общо с това, синко. Моля те.

— Разбира се, че нямам, Хари. — Почувства се ужасно, че лъже кръстника си, но какво друго можеше да каже?

Последва още една дълга пауза, докато Хари обмисли отговора на Демарко. Най-сетне попита:

— Добре, какво те интересува за Пол?

— Искам да знам къде се крие.

— Както и всеки журналист на планетата. Защо искаш да знаеш?

Мамка му, помисли си Демарко. Трябваше да предвиди този въпрос. Взе да си блъска ума за някоя убедителна лъжа, но Хари го изпревари.

— Няма значение. Не знам къде е. Когато научих, че има проблеми, му се обадих, защото реших, че един добър пиар ще му е от полза, но той така и не пожела да се свърже с мен. Опитах се да го открия, но е изчезнал.

— Как, по дяволите, ще изчезне, Хари? Та той е сенатор на САЩ с едно от най-лесно разпознаваемите лица на планетата.

— Лесно е да изчезнеш, ако имаш пари. Пускаш си брада, купуваш си шапка и наемаш самолет, който да те закара на някое място с палми.

Хари беше прав.

— Хари, ако някой знае къде е, кой ще е този човек?

— Двама души, и с двамата говорих. Единият е главният секретар на канцеларията му в Ню Йорк, Джордж Бърак, а другият е… роднина.

— Какъв роднина?

— Джо, трябва вече да затварям. Чака ме клиент.

И Хари затвори телефона.

Демарко прекара обедните часове в „Монокъл“ — пиеше мартинита, хрупаше безплатни ядки и спореше със себе си. В средата на празната страница в ума си начерта една отвесна линия. От едната страна изброи всички причини, поради които Пол Морели би поръчвал да се убиват и нараняват хора, а от другата — всички причини, поради които предположението звучеше безсмислено.

Представи си как Морели се е усамотил в някое тихо местенце, разтърсен от това, което му се беше случило, и с болния си гениален мозък крои отмъщение, но в крайна сметка отписа тази идея. Отмъщението беше емоционално престъпление, а Морели, освен ако не беше пиян, беше пресметлив и крайно рационален. Да избие всички, които присъстваха вечерта на ареста му, беше прекалено рисковано и крайно неразумно.

Най-накрая Демарко заключи, че сходството между смъртта на Паркър и инцидента на Арни — времето на злополуките, фактът, че и в двата случая бяха замесени хора със съмнителна репутация — беше просто съвпадение. Нямаше как иначе.

На тръгване Демарко захапа клечицата от последното си мартини и помаха весело на бармана. Беше време да престане да се тревожи за Пол Морели.