Майк Лосон - Вътрешно разследване

След като събори Бренда на земята, Морели се надвеси над нея; лицето й се сгърчи от болка, когато коленете му приковаха ръцете й към пода. Обездвижил ръцете й, той започна да вдига полата й с една ръка, докато с другата се мъчеше да разкопчае колана си. Точно тогава Бренда изпищя: „Престани, копеле такова!“

До този момент Бренда може би играеше ролята. Беше се преструвала на срамежлива секретарка в кабинета на Морели в продължение на две седмици и когато го покани на кафе, все още играеше героинята си. Но когато Морели я повали на земята и започна да дърпа бельото й, Демарко видя страха в очите й и разбра, че вече всичко беше наистина. Точно преди Гари да стигне до Морели и да го издърпа, на записа се чу гласът на Морели: „Хайде, кучко малка. Знам, че това искаш.“

Ема и Демарко най-накрая избраха записа, който показваше нападението най-добре. Ема извади касетата и я сложи в камерата на Арни. Сега оставаше само да върнат камерата на Гари, за да бъде използвана като доказателство.

Бяха изминали четирийсет минути, откакто полицаите вкараха Пол Морели в полицейския участък. Гари беше инструктиран да не бърза с разпита и да не споменава видеокамерата, която бе взел от Арни. Ема отиде в участъка, като се престори на адвокат, който чака клиент. Гари трябваше периодично да се появява на рецепцията и когато видя Ема, тя му даде камерата на Арни, вече със записа, който бяха избрали с Демарко. След това Гари предаде камерата за доказателство.

Междувременно Демарко се обади на Реджи Хармън. Разбуди го от обичайния му алкохолен унес и му каза да дойде в участъка за репортажа на живота си.

Според историята на Реджи, която излезе на първа страница на „Уошингтън Поуст“ на следващата сутрин, един фотограф на име Арни Бърг, който продавал снимки на таблоидите, случайно видял сенатор Пол Морели да напуска Ръсъл Билдинг с красива блондинка. И така, папаракът последвал двойката. Дотук нищо изненадващо. Сенаторът и блондинката влезли в сградата, Арни ги проследил с малката си камера и надникнал през прозореца на апартамента, надявайки се да ги хване да вършат разни палави неща. Когато Морели нападнал Бренда, Арни, естествено, продължил да снима, но за късмет на Бренда един млад полицай, Гари Паркър, който живеел в същата сграда, се прибирал от работа. Полицай Паркър видял Арни да наднича в прозореца на Бренда, при което Арни му казал какво се случва в апартамента.

След това Гари Паркър просто си свършил работата.

Седмица след ареста Пол Морели се срещна със стареца в една картоигрална зала — квадратна бетонна конструкция без прозорци близо до Нюарк, Ню Джърси. В девет часа сутринта залата още не беше отворена.

Морели паркира зад сградата, близо до задния вход. Когато пристигна там, вече имаше друга кола — голям линкълн. Той отвори незаключената врата, мина по неосветения коридор покрай тоалетните и влезе в главното помещение. В единия край имаше малък бар, а останалата част беше заета от осем маси, покрити със зелен филц. Около масите имаше по шест стола за играчи, а отгоре бяха сложени неотворени тестета карти и купчинки чипове за покер в плексигласови кутии.

В стаята беше тъмно, светеше една-единствена лампа от разноцветно стъкло. Тя висеше над масата, на която седеше старецът. Еди стоеше някъде в дъното, почти невидим в сенките; огромните му, покрити с белези ръце висяха отпуснати отстрани.

За разлика от друг път старецът не се изправи, за да се здрависа с Морели. Той остана на мястото си, впил черните си очи в тези на Морели, докато той се приближаваше към масата. В този момент и на тази светлина, с набръчканото лице, дългия кокалест нос и немигащите черни очи, старецът заприлича на Морели на някаква древна хищна птица. Древна, но все още способна да откъсне месото от кокала. Беше слушал истории колко безпощаден би могъл да бъде старецът, но никога досега не бе виждал жестокостта така ясно изписана на лицето му.

Морели седна и сложи ръце върху масата, все едно чакаше да му раздадат карти. В една-единствена вечер бе съсипал всичко, за което бяха работили цели петнайсет години. Или поне така виждаше нещата старецът. Морели беше на друго мнение. За него случилото се беше временен провал, но играта — неговата игра — далеч не беше приключила. Но за да успее да победи, се нуждаеше от помощта на стареца, а за да я получи, трябваше да наговори още куп лъжи. Беше много подходящо, помисли си той, че седят на маса за покер. Морели се готвеше да играе на възможно най-високия залог — бъдещето му, живота му.