Майк Лосон - Вътрешно разследване

— Как се случи? — попита старецът. Гласът му както винаги беше тих и спокоен. Не издаваше нито една от емоциите, които сигурно изпитваше.

— Не съм много сигурен — отговори Морели. — Беше капан.

— Това го знам — сряза го старецът, — но кой го е заложил?

— Сам Мърфи и онзи служител от Конгреса, когото следяхме за кратко.

— Нали ме увери, че той е никой?

— Така е, но Мърфи му е помогнал.

— Но как се случи? Как се озова сам с онова момиче?

— Срещнах се с Мърфи в кабинета ми същата вечер. Обади ми се и каза, че искал да говори с мен за това как и двамата трябвало да водим честни кампании. Както и да е, пийнахме. Знаеш, че не съм по алкохола, изпих само едно. Но след питието започнах да се чувствам странно, замаяно, не бях на себе си.

— Мърфи ти е сложил нещо в чашата?

— Или той, или момичето. Тя беше в кабинета, когато Мърфи дойде да говорим. Тя ни наля питиетата. Както и да е, точно след срещата се съгласих да я закарам до тях. Умът ми беше… просто беше замъглен. Все едно бях податлив на всякакво предложение. Както и да е, тя ме помоли да я закарам и като първия глупак, аз се съгласих. Когато стигнахме до тях, тя ме попита дали искам чаша кафе. И аз отново се съгласих. Всъщност си помислих, че кафето може да ми помогне да дойда на себе си. — Морели замълча и поклати глава, все едно поразен от факта колко лесно са го метнали.

— Продължавай — каза старецът.

— Тя ми сипа кафето — или беше чай — не си спомням. И изведнъж, преди да се усетя, тя ми се нахвърли, блузата й беше скъсана, и дърпаше дрехите ми, колана. Опитах се да я отблъсна… Или съм паднал, или тя ме е спънала. Не знам. Мозъкът ми беше на каша и се чувствах слаб като пиле. В следващия момент бях на земята, върху нея, и някакъв полицай нахълта в апартамента.

— Значи не си нападнал това момиче?

Морели за момент се втренчи в стареца и потръпна от престорено отвращение.

— От колко години ме познаваш? — попита Морели. — Някога виждал ли си ме да преследвам жени?

— Само че има запис как я нападаш.

— Скоро ходил ли си на кино?

— На кино? — попита изненадано старецът.

— Да. Виждал ли си какво постигат в днешни дни със специални ефекти? Могат да накарат хората да летят. Могат да сложат животинска глава на човешко тяло.

— Значи смяташ, че някой е подправил касетата?

— Никой не е гледал записа почти осем часа след като ме прибраха, а ченгето, което ме арестува, предаде касетата за доказателство близо един час след като пристигнахме в участъка. Имали са предостатъчно време да подправят този запис.

Преди старецът да успее да зададе още някой въпрос, Морели продължи:

— Това не е запис на случилото се. Записът показва какво те твърдят , че се е случило. Но касетата, така или иначе, няма значение.

— Какво? Защо?

— Никога няма да я допуснат като доказателство.

— Казваш, че можеш да се пребориш с това?

Морели поклати глава.

— Не. Не мога. Няма да ме вкарат в затвора, но няма и да получа номинацията. Сега вече не.

Старецът помълча известно време.

— Значи това беше всичко — заключи той. — Свършено е.

— Не. Това е спънка, но не сме приключили. Имам план. След пет години…

Морели едва не каза десет години, но в последния момент промени решението си.

— … след пет години ще се кандидатирам за президент. И ще ме изберат.

— Пет години?

Морели знаеше какво си мисли старецът. Дали ще съм жив след пет години? Дали ще го доживея? Точно затова Морели не каза десет години. Старецът беше в добро здраве — феноменално за възрастта му — и произлизаше от семейство на дълголетници. След пет години щеше да е на осемдесет и четири. Щеше да доживее дотогава, или поне Морели можеше да се обзаложи, че той така си мислеше.

— Какъв е планът ти? — попита старецът.

Морели му разказа. Старецът не го прекъсна нито веднъж. Само слушаше и анализираше. Старецът беше почти толкова умен, колкото Пол Морели.

Когато Морели свърши да говори, старецът каза:

— Може и да проработи. Но няма ли начин да се задвижи по-бързо?

— Не. Някой друг ще стане президент. Ще се наложи да изчакам до следващите избори.

— Добре — въздъхна старецът. Тонът му като че ли казваше: това, така или иначе, винаги е бил далечен план, какво са пет години? — Ами Мърфи и онзи от Конгреса, с тях какво ще правим?

— И с тях ще се разправим, но не сега. Не са належащ проблем. А що се отнася до Мърфи — и той няма да стане президент. Никога няма да го изберат.

— Ами ако все пак го изберат?