Майк Лосон - Вътрешно разследване

— Да. Казах му, че разните публични места не са ми по вкуса.

— Какъв повод измисли?

— Синко, не учи краставичаря да продава краставици. Дадох му повод, който да поласкае егото му, да си мисли, че той води парада.

— Трябва да го накараш да си пийне, Сам.

— Стига си се шашкал, момко. Мога и папата да напия и да го вкарам в леглото с мадама, ако реша.

Сам Мърфи погледна сериозно Демарко.

— Ще съм ти длъжник, ако тоя номер мине, Джо Боб. Искам да знаеш, че го имам предвид.

— Не, Сам, определено няма да си ми длъжник. Ако зависеше от мен, и ти нямаше да се кандидатираш за президент.

Бренда трябваше да изчака Сам Мърфи да си тръгне и да хване сенатора точно на излизане от кабинета. Демарко я беше инструктирал, че е изключително важно да се засекат в коридора, не в кабинета му. Трябваше да му каже, че е изпуснала приятелката си, която я вози обикновено, и да го попита дали би я закарал до метростанцията на Юниън Стейшън, която беше само на няколко пресечки от Ръсъл Билдинг. Демарко беше убеден, че Морели ще предложи да я закара до тях. Не му харесваше да я оставя сама в една кола с Морели, но тя беше с подслушвател, а и той самият щеше да бъде точно зад тях в бусчето.

В седем и половина Демарко чу гласа на Бренда в слушалките си:

— А, сенаторе, не знаех, че сте още тук. Тъкмо идвах да си поръчам такси.

По дяволите, Бренда, не импровизирай. Демарко се уплаши да не би Морели да я вкара в офиса си, за да ползва телефона. Дори по-лошо, да не би да я остави да си поръча такси.

— Какво правиш още тук толкова късно, скъпа? — попита Морели.

Скъпа? Май Сам Мърфи си беше свършил работата.

— Ами нали знаете — смутено рече Бренда, — още съм нова, понякога оставам до по-късно, за да смогна.

— Къде живееш?

— Близо до спирката „Истърн Маркет“. По принцип някое от другите момичета ме кара до нас, но днес всички си тръгнаха рано. Щях да ходя пеша — не е толкова далеч, — но като излязох навън, ме хвана страх. Не ми е приятно да се разхождам самичка толкова късно, така че се върнах да си повикам такси.

Дълга пауза, после отново гласът на Морели.

— Ела. Ще те закарам.

— О, не. Не искам да ви се натрапвам, сенаторе.

Не протестирай прекалено много, Бренда.

— Скъпа, никакъв проблем не е. Хайде да вървим.

По пътя към апартамента на Бренда Морели беше идеалният джентълмен. На всичко отгоре той едва проговори, освен за да пита за маршрута, което накара Демарко да се притесни да не би Сам Мърфи да не е успял да го накара да изпие достатъчно.

Арни Бърг, фотографът, и Гари Паркър, полицаят, бяха в бусчето заедно с Демарко. Те обаче не чуваха Бренда и сенатора, защото само Демарко имаше слушалки. На този етап нито Арни, нито Гари знаеха с кого предстои да се срещнат.

Когато стигнаха до апартамента, Бренда предложи:

— Сенаторе, бихте ли искали да се качите за едно кафе? Нека не ви прозвучи неучтиво, но нямаше как да не забележа, че сте пили. Ще се чувствам ужасно, ако полицията вземе, че ви спре по пътя към вас.

Морели не отговори веднага, тишината се проточи и Демарко замърмори под нос: „Хайде, копеле, хайде.“

— Да, чаша кафе май е добра идея — най-сетне каза Морели.

— Заемете позиции — нареди Демарко на малкия си екип. — Арни, когато Гари ти каже да му дадеш камерата, ще му я дадеш. Гари, ако Арни не ти даде камерата, когато му я поискаш, фрасни го с палката.

— Ей! — обади се Арни.

— Говоря сериозно — натърти Демарко. — Ако не дадеш на Гари камерата, ако хукнеш нанякъде с нея, ще те намеря и ще те убия.

Демарко не би го убил, но изглеждаше като човек, който би го направил. Арни преглътна и адамовата му ябълка подскочи.

— Ще направя каквото сме се разбрали, не е нужно да ме заплашваш. Но искам да знам кои са тези хора.

— Съвсем скоро ще разбереш. А сега всички на позиция.

Арни и младият полицай слязоха от бусчето. Арни се промъкна до предния прозорец на апартамента на Бренда, промуши се зад някакви храсти и насочи камерата към вътрешността на апартамента. Полицаят застана на тротоара пред сградата.

В слушалките Демарко чу гласа на Бренда.

— Чай или кафе, сенаторе?

— Ти си наистина едно прекрасно момиченце, Бренда — каза сенаторът.

От думата „момиченце“ Демарко изтръпна.

— Благодаря ви сенаторе, но какво ще пиете? — От тона на Бренда стана ясно, че по никакъв начин не се опитва да окуражи Морели.

— Сама ли живееш? — попита Морели.

— Да.

— Имаш ли си приятел?

— Не, тъкмо се преместих тук. Ето, имам един много хубав чай, „Дарджилинг“. Какво ще кажете?