Джеймс Осуалд - Естествена смърт

Патрулните коли бяха блокирали цялото платно и ги принудиха да паркират малко по-далеч. Маклейн и Навъсения Боб тръгнаха по неравния тротоар под сянката на огромните чинари и се насочиха към скупчените униформени служители на реда в дъното на уличката.

— Насам, сър. — Детектив Макбрайд им помаха откъм гъстите храсти, където няколко фигури в бели гащеризони бяха клекнали на земята.

— Кой го е намерил? — попита Маклейн.

— Някаква възрастна жена, която разхождала кучето си, сър. Не се върнало, когато го повикала, така че отишла да види какво толкова интересно има в храстите.

— Къде е тя?

— Откарали са я в болницата, тъй като била доста шокирана от преживяното.

Чувайки гласа на инспектора, една от фигурите в бяло се изправи и се извърна към тях.

— Твоите трупове са най-интересните, Тони — каза Ангъс Кадуоладър. — Този май е пребит с юмруци. Виждал съм подобни охлузвания при мъже, участвали в нелегални боеве. Само дето травмите не са достатъчно, за да причинят смърт.

Маклейн пристъпи напред, за да види тялото. Беше на нисък и як мъж, макар че коремът, подаващ се изпод бледосинята риза, определено беше по-подут, отколкото е бил приживе. Беше проснат по гръб в шумата, с разперени ръце, сякаш се бе търкулнал да подремне. С извита на една страна глава, изподрано лице, счупен нос. Дрехите му бяха мръсни и разкъсани, а на тъмносиньото яке бе избродирана емблемата на английска железопътна компания „Върджин Рейл“.

— Документите му в него ли са били?

Детектив Макбрайд му подаде тънък кожен портфейл.

— Това е било в него, сър. Снимката на шофьорската книжка отговаря на лицето.

— Дейвид Браун, Южен Куинсфери. Името май ми говори нещо.

Навъсения Боб пристъпи напред, приклекна и погледна мъртвеца.

— Познавам го — каза тихо. — Преди няколко дни го разпитах. Карал е влака, който удари Сали Дент. За бога, какво става тук?

Аутопсията на Дейвид Браун беше насрочена за същия следобед. Маклейн уплътни времето си, като се захвана с грамадата от документи на бюрото. Нямаше значение, че го бяха пуснали в отпуск до края на седмицата — потокът от графици, заявки, както и хилядите други безполезни листове и листчета, не спираше да приижда. А какво ли щеше да стане, ако отсъстваше цял месец? Дали планината от хартия щеше да затрупа кабинета? Или някой щеше да запретне ръкави и да се заеме с нея?

Чукане по вратата го разсея. Вдигна очи и видя младия Макбрайд, който гледаше с ужас хаоса в стаята.

— Влез, детектив. Ако можеш да си намериш място.

— Няма проблем, сър. Помислих, че ще искате да знаете. Днес следобед ще повдигнат обвинение срещу Ема.

— За какво? — Антъни сви юмруци от притеснение и същевременно от яд. Покрай суматохата около Браун съвсем бе забравил за нея.

— Дървеняка искаше да се презастрахова със съучастие в убийство, но шефката май го убеди да се задоволи с възпрепятстване на следствието.

— Мамка му! Мислиш ли, че е виновна, Стюарт?

— А вие, сър?

— Не, но след като повдигат такова обвинение, сигурно имат някакви доказателства.

— Ходили сте в криминологичната лаборатория, сър. Всеки ползва компютъра на всеки и всеки знае паролата на всеки. Сигурността никаква я няма.

На Маклейн му хрумна нещо.

— Онзи сайт, на който бяха качени снимките, още ли е онлайн?

Макбрайд кимна.

— Качен е на чуждестранен сървър. Може да отнеме месеци, докато издействаме свалянето му.

— Но местопрестъпленията не са посочени, нали? Има само снимки.

— Снимки и дати, сър, без място. Описанията са от рода на „смазан торс“ или „прерязано гърло“.

— Чудесно. Успяхме ли да установим кои други снимки са качени от ЕБ?

— Не знам някой да е работил по това. Снимките на Смит и Стюарт бяха достатъчни. Ема е снимала и двата случая.

— Да, но всеки има достъп до нейния компютър, а ние разпространихме тези снимки в оперативните стаи, все едно са коледни подаръци. Стюарт, направи ми една услуга. Преди да я назначат тук, Ема е работила в Абърдийн. Вземи от сайта по-стари снимки и ги изпрати на тамошните колеги. Да видим дали няма да познаят кадри от техни случаи. Провери и дали има други новоназначени в криминологичния отдел. Прати снимки и в техните стари участъци.

— Готово, сър. — Очите на Макбрайд грейнаха от ентусиазъм и младежът едва ли не се затича, за да се заеме час по-скоро със задачата. Маклейн си пожела малко от неговия устрем, тъй като не беше свършил почти нищо. Посегна към следващата папка, пълна с безсмислени цифри, но без да иска, бутна купчината и тя се разпиля на пода.