Джеймс Осуалд - Естествена смърт

Антъни имаше само едно желание: да се прибере вкъщи и да се наспи, а ако не успее, да пресуши бутилка уиски някъде навън. Всичко се беше прецакало, главата му бе пълна с демони, Клоуи Спайърс беше изчезнала преди близо четиридесет и осем часа, а той не се сещаше кога за последно е виждал леглото си. Арестът на Ема бе последната капка, най-зрелищната до момента издънка на Дъгит. Не бе в състояние да разсъждава трезво, но трябваше да проучи още едно нещо. И вместо да спре такси за вкъщи, се качи в патрулна кола и се върна в участъка. Независимо от късния час, в сутерена кипеше трескава дейност. Компютрите на криминалистите бяха свързани и включени, а специалистите претърсваха данните в тях. Майк Симпсън вдигна поглед от кълбо преплетени кабели и се намръщи, като го видя да влиза в стаята.

— Какво желаете? — Тонът му беше гневен и обвиняващ. Маклейн вдигна ръце в знак, че се предава.

— Спокойно, Майк. С какво съм го заслужил?

— Ами например с това, че натопихте Ема. Или че ни натресохте цялата тази простотия. — Майк огледа всичките си колеги, които с помътнели очи се взираха в трепкащите монитори или бърникаха из компютрите.

— Не съм натопил Ема. Опитах се да я защитя.

— Дъгит казва друго.

— На него ли вярваш или на мен? Мислех те за по-умен.

Изражението на Майк поомекна.

— Може и така да е, но я превърнахте в заподозряна.

— Аз съм детектив, Майк. Това ми е професията. Сещаш ли се за друг, който има достъп до всички снимки от местопрестъпления и би се подписал с инициалите ЕБ? Естествено, че бях длъжен да проуча нещата. Само дето си мислех, че ще е по-удачно да я попитам лично и насаме. Тогава със сигурност щяхме да избегнем всичко това.

Майк сви рамене.

— И въпреки всичко, върху главите ни се стовари ужасно много работа.

— Е, ако вината е моя, съжалявам. Ще те почерпя бира.

Това значително разведри Майк. По всяка вероятност никой досега не бе проявявал подобна щедрост към него.

— Приемам, сър. Сега, ако не възразявате, трябва да разнищя това до полунощ. Опитваме се да приключим и утре сутрин да върнем оборудването на криминалистите, за да не спъваме работата им.

— Има още нещо…

— Какво? — Техникът театрално отпусна рамене.

— Фъргюс Макреди. Компютърът му още ли е при теб?

— Да, защо?

— Вече знаем за „Пенстемин Алармс“, но дали не е открил слабите места и на други системи? За кого другиго е работел?

— Колко назад във времето искате да проверим? — Техникът направи уморена и отчаяна физиономия. — Бил е в бизнеса с охранителни системи повече от десетилетие.

— Не знам. Да речем, година. За кого е работел, когато го заловихме? Ами пощата му?

Майк се надигна от стола и отиде до друг компютър, забутан в далечния ъгъл на стаята. Маклейн го последва и се загледа в монитора, където се изреждаха различни сведения. Накрая се появи списък по азбучен ред.

— Ето го, сър. Изпратени и получени имейли през седмицата, преди да изземем компютъра на господин Макреди. Като гледам, клиентите му не са били кой знае колко много.

Един от тях обаче веднага привлече погледа на Маклейн. Над двайсет съобщения бяха разменени между Фъргюс Макреди и мъж на име Кристофър Робъртс, служител на адвокатска кантора „Карстеърс Уедъл“.

Стая за разпити №4 беше малка и тъмна, а тясното й прозорче, разположено високо над пода, бе препречено от монтираната по-късно водосточна система по фасадата на сградата. Климатикът бучеше и гъргореше, но по никакъв начин не променяше температурата на въздуха, който циркулираше в стаята. За щастие все още не бе прекалено топло, до истинската жега оставаха няколко часа.

Видът на Кристофър Робъртс подсказваше, че не е мигнал и минута, откакто предния ден Маклейн го видя в офиса на Макалистър. Носеше същия костюм, а наболата брада хвърляше тъмна сянка на лицето му. Патрулната кола го взе от мотел „Бридж“ в Куинсфери, което бе доста странно за човек, живеещ в близкия квартал Крамънд. Номерът на тъмночервеното му беемве отговаряше на частично засечения от детектив Макбрайд номер на колата, в която се бе качила Клоуи Спайърс. Може и да беше съвпадение — имаше доста беемвета в тъмен цвят, произведени същата година и със същите начални две букви на регистрационната табела. Напоследък обаче Маклейн се беше нагледал на толкова много съвпадения, че вече не вярваше в тях.

— Защо не се прибрахте снощи, господин Робъртс? — попита Маклейн, след като минаха през формалностите в началото на разпита. Робъртс не отговори, а вместо това се зае да изучава ръцете си и да човърка под ноктите си. — Добре — каза Маклейн, — тогава ще започнем с нещо лесно. За кого работите?