Джеймс Осуалд - Естествена смърт

— Работя за адвокатска кантора „Карстеърс Уедъл“, в отдела за прехвърляне на недвижима собственост.

— Това вече го знаем. Вчера бяхте в офиса на Томи Макалистър. Уреждахте продажбата на къщата на Фаркър в Сайтхил, нали? Кой е купувачът?

Робъртс пребледня и на челото му избиха капки пот.

— Не мога. Това е конфиденциална информация.

Маклейн се намръщи. Очертаваше се труден разпит.

— Е, добре. Кажете ми къде закарахте Клоуи Спайърс, след като в събота в 23:30 часа я качихте в колата си на Принсес стрийт?

— Не… не знам за какво говорите.

— Господин Робъртс, разполагаме със записи на охранителни камери, на които се вижда, че госпожица Спайърс се качва в колата ви. В момента вещите ни лица й правят оглед и я разглобяват. Въпрос на време е да намерят доказателство, че е била в нея. И така, къде я закарахте?

Това си беше чиста лъжа. Вярно, колата беше в полицейския гараж, но никой не знаеше след колко време щяха да придумат някого да се захване с нея.

— Не мога да ви кажа.

— Но все пак я закарахте някъде.

— Моля ви, не ме принуждавайте да ви отговоря. Ако ви кажа нещо, ще ме убият. След това ще убият жена ми.

Маклейн се обърна към Навъсения Боб, който се беше подпрял на стената зад него.

— Изпрати една патрулка до къщата на господин Робъртс да прибере жена му.

Сержантът кимна и напусна стаята. Маклейн отново насочи вниманието си към Робъртс.

— Господин Робъртс, ако ви заплашват, най-добре ни кажете кой. Можем да защитим и вас, и съпругата ви. Ако обаче продължите да мълчите, а Клоуи Спайърс бъде наранена, ще се постарая да ви тикна зад решетките за много, много дълго.

Остави Робъртс да осмисли думите му и запази мълчание чак докато Навъсения Боб се върна в стаята. През това време Робъртс не промълви нито дума.

— Кажете ми как убедихте Клоуи да се качи при вас — попита след малко Маклейн. — Тя е умно момиче, така ми казаха. Не би се качила просто ей така в колата на възрастен непознат мъж.

Робъртс не гъкна, но в облещените му очи се четеше страх.

— Срещата не е била случайна, търсили сте именно нея, нали?

— Аз… Не трябваше да бъда аз. Те ме накараха. Казаха, че иначе ще наранят Айрин.

— Кой трябваше да бъде там, господин Робъртс? Фърги? За него ли ви накараха да се представите?

Робъртс не каза нищо, но кимна едва забележимо, сякаш несъзнателно.

— И така, кой е Фърги? И защо не можеше да свърши това сам?

Робъртс стисна устни и скръсти ръце в скута си — досущ като човек, който се чувства виновен. Тресеше се от ужас, един господ знае как бяха успели да го наплашат толкова. Маклейн знаеше, че това е лош признак: човекът нямаше да каже нищо, докато не се убедеше, че жена му е на сигурно място. А може би дори тогава щеше да продължи да мълчи. Той обаче вече подозираше защо Фърги не е спазил уговорката си с Клоуи Спайърс. Оставаше му само да го докаже.

Затворът „Сохтън“ не беше предпочитано място за чести посещения. Маклейн го ненавиждаше, и то не само заради обитателите, които бе вкарал зад безжизнените му стени. Имаше нещо в този затвор, което изсмукваше енергията, желанието за живот. През кариерата си бе посещавал много затвори и това бе присъщо на всички тях, но в „Сохтън“ беше най-зле.

Малката стая, в която ги заведоха с Навъсения Боб, имаше един-единствен висок прозорец, а климатик липсваше. Макар че все още беше сутрин, жегата беше неприятна. Адвокатът на Макреди вече ги чакаше. Изпитото лице, гърбавият нос и дългата посребрена коса му придаваха вид на лешояд. Това явно бе и причината да си избере професията, която практикуваше.

— Разбирате, че това представлява тормоз над клиента ми, нали, инспекторе? — Нямаше ръкостискане, нито кимване, нито дори обикновен поздрав.

— Клиентът ви е заподозрян в отвличане на непълнолетно лице. Ако го превърнем в разследване на убийство, наистина ще разберете какво означава тормоз. — Маклейн се вторачи в адвоката, който седеше безучастно и не отговаряше. Навъсения Боб наблюдаваше от ъгъла, подпрял се на стената. След няколко минути се появи надзирател, който тикаше пред себе си Фъргюс Макреди. Бутна затворника на стола и посочи с палец вратата, с което вероятно искаше да покаже, че ако им потрябва, ще е отвън, и се оттегли. Ключалката щракна и четиримата останаха сами.

Макреди изглеждаше уморен, сякаш не беше спал, откакто бе върнат в затвора. Беше далеч от средата си, от хубавия апартамент, със съседи само звездите. Наведе се към адвоката си, който прошепна нещо в ухото му, след което се изправи, поклати глава и се намръщи.