Джей Баркер - Четвъртата маймуна

Портър принуди умореното си тяло да се изправи. Коленете му изпукаха от усилието.

— Трябва да излезем навън и да се обадим на Хозман. У4М е взел на прицел Талбът поради някаква причина. Сигурно е свързана със строителната му дейност.

— Може би има нещо съмнително в счетоводството му?

— Големи проекти като този? Може да е какво ли не. Настъпваш много хора по мазола, когато осъществяваш голям проект с недвижими имоти.

— Портър?

Двамата се обърнаха. На входа стоеше Еспиноза.

— Хората ми намериха тунела, за който споменахте. Отворът е бил закован с дъски, но наскоро някой ги е разбил и го е закрил с няколко щайги. Тунелът се отделя от подземното помещение и води на север. Ако не ви трябвам тук, ще взема екипа и ще тръгна по него да видя накъде води.

Портър искаше да излезе навън. Помещението, трупът, плъховете, всичко в тази касапница го караше да изпитва клаустрофобия.

— Наш, изчакай тук съдебния лекар. Повикай Уотсън да обработи местопрестъплението. Аз отивам с екипа на Еспиноза. Ще се върна, когато разберем накъде води тунелът. — Той се обърна към водача на командосите: — Да тръгваме.

— Хей, шампионе. Ще ми помогнеш ли?

Баща ми стоеше до задната веранда. До него беше червената ми количка, натоварена с малки квадратни пакети трийсет на трийсет сантиметра, опаковани в черни найлонови торби и залепени с тиксо.

Трябва да призная, че не бях използвал количката от няколко години. Последния път, когато я видях, тя беше заровена в градинарската ни барака под купчина продукти за грижи за морава и стара скара, която татко беше купил от разпродажба в "Сиърс" преди много лета. Баща ми харесваше скарата, защото работеше на газ, а майка ми не я харесваше, защото не работеше с въглища. За мен бургерът на скара си беше бургер на скара и нямах предпочитания как е изпечен, стига да се озовеше в моята чиния — може би с малко кетчуп, горчица и майонеза. Не ми се понрави, че татко използва количката ми, без да ме е попитал.

Знаех, че мисълта е глупава. Той беше купил количката, но все пак тя беше моя и беше грубо да вземеш нечия количка, без първо да поискаш разрешение. Аз никога не бих направил такова нещо и макар и на такава млада възраст, се подразних.

— Искам да ми направиш една голяма услуга, приятел. Закарай тези пакети до езерото, залепи за тях тежки камъни и ги хвърли във водата, колкото можеш по-надалеч. Мислиш ли, че ще можеш да го направиш? Мога ли да разчитам на теб? — Той ми даде половин ролка тиксо. — Смятах да го направя, но ме извикаха в офиса. Боя се, че ако оставя тази малка задача за по-късно довечера, в къщата може да се разнесе лека смрад, а ние не искаме това, особено след като имаме гостенка.

Хванах дръжката на количката и я дръпнах експериментално.

— Тежка е.

Баща ми се усмихна.

— Осемдесет килограма развалено говеждо месо. Малките ни приятели рибите ще бъдат доволни, не мислиш ли?

Рибите ядяха ли говеждо? Бях чувал за екзотични риби като пираните, които обичаха да похапват месо, но бях убеден, че в нашето езеро няма пирани. Там имаше пъстърва и костур, въпреки че не знаех какви са хранителните им навици. Все още изпитвах съмнения дали ядат дори червеи.

— В теб ли е ножът ти? Може да пробиеш малка дупка във всеки пакет, преди да го хвърлиш във водата. Нека рибите усетят вкуса на пиршеството, което ще намерят вътре. Би било чудесно.

— Добре, татко.

— О, дребна работа. — Баща ми погледна към къщата на семейство Картър. — Но трябва да напълним още няколко торби и да инсценираме нещата в къщата.

— Аз мога да го направя — казах сериозно.

Той ме погледна и наклони глава настрана.

— Така ли?

Кимнах.

— Абсолютно, татко. Можеш да разчиташ на мен!

Баща ми присви очи и се замисли, а после кимна.

— Добре, шампионе. Ще оставя тази мъжка работа в твоите способни ръце. Натовари някои неща в колата им, а аз ще се отърва от нея довечера.

— Къде ще я оставиш?

Татко повдигна рамене.

— Още не съм решил. Летището е далеч. Мислех си за автобусното депо в Марлоу. Все ще измисля нещо. — Той тръгна към предната страна на къщата, но после спря.

— И още нещо, шампионе. Ще държиш ли под око майка си? Знаеш каква става след…

Кимнах. Знаех каква става.

Баща ми се ухили.

— Моето момченце е почти един малък мъж. Кой би си помислил? Определено не и аз. — Той се обърна и зави зад ъгъла. — Определено не и аз, не — добави татко и се скри от погледа ми.