Джефри Дивър
Каменната маймуна
(книга 4 от "Линкълн Райм")
Бележка на автора
За читателите, които не са запознати с някои аспекти от живота в Китай, споменати в книгата, са следните редове.
География: Повечето нелегални китайски имигранти в САЩ идват от югоизточното крайбрежие на страната, главно от две провинции: най-южната, Гуандун, където се намира и Хонконг; и разположената на север от нея Фудзян с главен град Фуджоу, голямо пристанище и вероятно най-популярното сред нелегалните емигранти начало на пътуването им към чужди земи.
Език: Писменият китайски език е еднакъв в цялата страна, но говоримият се различава значително в отделните райони: кантонски на юг, минанхуа във Фудзян и Тайван и мандарински, или путонхуа, в Пекин и Северен Китай. Малкото китайски думи, които използвам в тази книга, са от диалекта путонхуа, който е официален език на страната.
Имена: Китайските имена по традиция се дават обратно спрямо американските и европейските. Например Ли Канмей: Ли е фамилията, а Канмей — собственото име. Някои жители на големите китайски градове или свързаните тясно със САЩ и други западни култури могат да използват западни малки имена в добавка към китайските или вместо тях. В такъв случай англоезичното име стои пред китайската фамилия, например Джери Тан.
Първа част
Трафикантът
Вторник, от Часа на тигъра (4.30) до Часа на дракона (8.00)
Думата вейчи се състои от две китайски думи: вей, което означава „обкръжавам“, и чи — „пионка“. Тъй като пресъздава борба на живот и смърт, играта можела да се нарече „военна“.
Даниеле Пекорини и Тън Шу, „Играта вейчи“
Те бяха изчезналите, те бяха клетниците.
За трафикантите на хора, които ги превозваха по света като сандъци с дефектна стока, бяха дзудзя, добитък.
За агентите от Имиграционно-натурализационната служба (ИНС) на САЩ, които пресрещаха корабите им, арестуваха ги и ги депортираха, те бяха незаконните.
Те носеха надежда. Заменяха дом, семейство и хилядолетна родова памет за изпълнени с опасности години на тежък труд.
Уповаваха се на нищожния шанс да се задържат и семействата им да благоденстват в страна, където, както се говореше, свободата и богатството били нещо обикновено като слънцето и дъжда.
Те бяха крехкият му товар.
С разкрачена походка (яростни петметрови вълни подмятаха кораба), капитан Сен Дзидзън заслиза от мостика през двете палуби към мрачния трюм, за да им съобщи лошата вест, че неколкоседмичното им тежко пътуване може би е било напразно.
Беше един августовски вторник, малко преди разсъмване. Набитият капитан с бръсната глава и необичайно рунтави мустаци се промъкна покрай празните контейнери, оставени за камуфлаж на палубата на 72-метровия „Фуджоуски дракон“, и отвори тежката стоманена врата към трюма. Взря се в групата от двайсетина души, сгушени един до друг в тъмното помещение. В плиткия слой вода под мизерните койки плуваха боклуци и пластмасови детски кубчета.
Въпреки силното вълнение капитан Сен, морски вълк с трийсетгодишна практика, се спусна по стръмните метални стълби, без да използва парапета, и излезе в средата на трюма. Провери измервателния уред за въглероден двуокис и установи, че нивото му е допустимо, макар въздухът да вонеше на дизелово гориво и хора, живели на твърде тясно пространство в течение на две седмици.
За разлика от много капитани и моряци на „кофите“ — корабите, превозващи незаконни емигранти, — които в най-добрия случай се правеха, че не забелязват, а понякога дори биеха или изнасилваха пасажерите, Сен не се отнасяше лошо към тях. Всъщност той смяташе, че върши добро, като превозваше тези семейства от трудния живот ако не към благосъстояние, то поне към надеждата за по-щастлив живот в Мейгуо, Красивата страна, или Америка — и, разбира се, междувременно печелеше порядъчно за себе си.
При този курс обаче повечето емигранти не му се доверяваха. И защо ли да му се доверяват? Смятаха го за съдружник на трафиканта, наел „Дракона“ — Кван Ан, известен повече с прякора Гуй, Призрака. Възпрепятствани от мрачната репутация на трафиканта, опитите на капитан Сен да завърже разговор бяха завършили с неуспех и той се беше сприятелил само с един от емигрантите. Чан Дзинърдзъ — който предпочиташе западното си име Сам Чан — бе четирийсет и пет годишен бивш учител от едно предградие на големия пристанищен град Фуджоу в Югоизточен Китай. Той водеше цялото си семейство в Америка: жена си, двамата си синове и овдовелия си баща.
Читать дальше