Джей Баркер - Четвъртата маймуна

— Шибани страхливци — рече Томас, извади три найлонови пликчета от раницата си и ги даде на Портър.

— Ако ги сложите тук, детектив, аз ще ги занеса.

Портър поклати глава.

— Засега ще ги оставим тук. Ще помоля криминалистите да обработят цялото помещение. — Той се изправи и посочи стълбата. — Убиецът иска да се качим там. Няма друга причина да я остави там. Мястото е отбелязано с кръстче.

— Залавям се. — Еспиноза преметна оръжието си на рамото и започна да се катери по стълбата. — Прикривай ме, Броган.

— Слушам. — Той коленичи под стълбата и насочи картечния си пистолет към капака на шахтата.

Сержантът стигна до горе и бутна металния капак. Трудно му беше да хване здраво и да отмести дебелата стомана от тази позиция. Портър знаеше от опит, че капаците тежат петдесетина килограма. Еспиноза изсумтя и блъсна встрани капака. В помещението нахлу дневна светлина. Портър засенчи очи.

Сержантът извади пистолет "Глок" от кобур на бедрото си и го зареди, а после с едно-единствено бързо и плавно движение се изтегли през отвора и се претърколи вдясно. Броган остана в основата на стълбата, насочил нагоре оръжието си.

— Чисто! — извика сержантът.

— Качвайте се, детектив — каза Броган.

Портър започна да се катери по стълбата. Чувстваше се уморен. Топлината на слънцето прогони студа от костите му. Подаде глава на повърхността и видя, че се намира в средата на кръстовище в жилищен квартал. Нямаше движение. Къщите бяха в различни етапи на строеж.

— Предполагам, че това е жилищният комплекс "Мурингс Лейксайд".

Котката вече не миришеше и това беше приятна изненада. Приближих се и побутнах с върха на обувката си косматите останки.

От трупа излетяха няколко мухи и изскочиха два червея. Малкото останало месо имаше вид на развалена саздърма със сплъстени черни и бели косми. Черепът изглеждаше по-малък, сякаш се беше свил от природните стихии. Това, разбира се, беше глупаво. Котките не се смаляват дори когато са изложени на въздействието на водата. Въпреки всичко изглеждаше по-малък, противно на всякаква логика. Нещо беше офейкало с опашката на котката. Защо би искало точно опашката й? Майката Природа и нейните създания никога не преставаха да ме изумяват.

Дръпнах количката със застрашително натрупаните пакети, които заплашиха да се катурнат, тъй като едното колело подскочи върху оголен корен на дърво. Протегнах ръка към пакетите и ги задържах. Съдържанието беше като желе на допир, като повърхността на балон, пълен с вода. Представих си, че пръстите ми ги пробиват и проникват вътре и се проклех, че не съм отделил малко време да си взема ръкавици. Помислих си да изтичам до дома, но осъзнах, че баща ми вероятно би предпочел да изпълня задачата с голи ръце. Ако носех ръкавици, върху тях или заради тях можеше да се съберат улики и после трябваше да мисля как да ги унищожа. Не можех да занеса ръкавиците вкъщи и да рискувам да ги намери погрешният човек (да не споменавам за голямото петно от господин Картър, което съхнеше на пода на мазето ни), нито пък можех да ги изхвърля в езерото и да рискувам някой да ги намери и да ги проследи до мен. Татко веднъж ми каза, че полицаите могат да снемат отпечатъци от вътрешната страна на ръкавици. Най-добре беше да карам без тях и после да измия ръцете си от мръсотията.

Стигнах до водата, пуснах дръжката на количката и огледах езерото. Наоколо можеше да се мотаят рибари, плувци или други очевидци, които не бяха желани на моя малък купон. Езерото обаче изглеждаше спокойно. Във водата и на брега нямаше жива душа.

Доволен, че съм сам, аз извадих ножа си, щракнах острието и взех първия пакет. Разрязах го и извърнах глава, когато отвътре се разнесе отвратителна смрад, която подразни носа ми.

Е, татко, наздраве за надеждата, че рибите ще се насладят на вкусна закуска. Запратих пакета към средата на езерото с всичката сила, която можах да събера. Едва ли щяха да ме приемат в училищния отбор по американски футбол, но пакетът прелетя доста голямо разстояние, цамбурна във водата и изчезна под повърхността.

— По дяволите! — изругах. Бях забравил да залепя камъни за него.

Вгледах се в езерото, очаквайки увитият в найлон пакет да изплува, но това не се случи. Изминаха няколко минути и водата се успокои.

Обърнах се към количката и преброих още най-малко трийсет пакета. Щяха да ми трябват много камъни. Започнах да събирам купчина до количката. Натрупах достатъчно и ги залепих с двойни ивици тиксо за пакетите, за да не паднат камъните. След това разрязах пакетите един по един и ги хвърлих към средата на езерото. Допълнителната тежест ограничи разстоянието, но пак ги запратих достатъчно далеч. Бях плувал дотам (и бях сигурен, че след днес никога повече няма да го направя) и знаех, че дъното става значително дълбоко само на няколко крачки от брега. Не знаех колко дълбоко е езерото в средата, но можех да извървя само около три метра, преди водата да стигне до брадичката ми. Още една крачка и щях да бъда принуден да плувам или да потъна. Пакетите падаха на разстояние пет-шест метра и несъмнено потъваха на дъното.