Джей Баркер - Четвъртата маймуна

Майка ми ставаше малко емоционална след убийство. Можеше да бъде непредсказуема. Понякога се затваряше в себе си, изчезваше в стаята си и не излизаше дни наред. Когато най-после се появеше, беше в отлично състояние, но в онези дни беше най-добре да я оставим сама. Друг път преливаше от радост и весело се смееше и шегуваше. Танцуваше в кухнята и излизаше на улицата. Харесвах най-много тази майка — закачливата, въодушевената, усмихнатата. Никога не знаехме коя майка ще се появи след убийство и след няколко дни обичайната майка се връщаше от мисловното си пътешествие.

Помислих си да я проверя, преди да тръгна към езерото, но се отказах. Ако днес беше денят за веселата майка, щом чуеше какво се готвя да направя, тя можеше да изпадне в състояние на някоя от другите, а никой не искаше това. Най-добре беше да я оставя сама, докато изпълня сутрешните си задължения. След това щях да посветя остатъка от деня на нейната компания и да й помогна да се справи със събитията от снощи.

Дръпнах силно количката и тръгнах по пътеката към езерото, като си подсвирквах весела мелодия на "Еди енд дъ Крузърс". За щастие пътеката се спускаше надолу. Господин Картър беше едър мъж.

Портър последва Еспиноза от стаята с убийството до главното подземно помещение. Трима от хората на Еспиноза се бяха скупчили в отсрещния десен ъгъл. Встрани от тях имаше купчина щайги. Портър се приближи и видя имената, избродирани на униформите им.

— Броган, Томас и Тибидо. Пръв заговори Тибидо:

— Беше точно както казахте. Проследихме плъховете и повечето от тях се отправиха от трупа към този ъгъл. Скриха се зад боклуците и ние решихме, че тук отзад сигурно има нещо. Открихме отвора на тунела, запушен с щайги. — Той посочи към широка дупка, издълбана в бетонната стена. Овалният отвор беше висок два метра и нещо и широк метър и осемдесет и укрепен с периметър от камък. В началото на тунела започваха тесни релси и чезнеха в гърлото му.

— Дядо ми каза за тунелите. В началото на XX век са ги използвали да пренасят въглища от реката до сгради в центъра на града — каза Броган, освети тунела с фенерчето си и разкри малка вагонетка, не по-голяма от количка за пазаруване. Въпреки че вагонетката сигурно беше на стотина години, колелата лъщяха от наскоро сложена смазка.

— Някой от вас има ли комплект за снемане на отпечатъци? Вагонетката е използвана.

Томас кимна.

— Ще се заема. — Той извади малък пакет от колана си, коленичи до вагонетката и започна да я поръсва с дактилоскопичен прах. Пръстите му се движеха сръчно, като на опитен професионалист. Портър не можа да не се зачуди какво е работил този човек, преди да стигне до специалните сили.

Портър беше живял в Чикаго повече години, отколкото го беше грижа да си направи труда да преброи, но и до днес нямаше представа за съществуването на тунелите. Мислите му се насочиха към предишните жертви на У4М, къде бяха отвлечени и къде бяха намерени. Ако тунелите минаваха под целия град, беше възможно убиецът да ги е използвал през цялото време, за да превозва телата. В това имаше логика. Така и не бяха разбрали как ги е пренасял през града, без да ги види някой. В края на краищата, той беше оставил някои от труповете в райони с оживено движение, без да има нито един свидетел. Сюзан Деворо беше положена на пейка близо до центъра на гара Юниън, покрита с мръсно одеяло. Вероятността някой от тунелите да пресича Юниън беше голяма. За да изнесе тялото й над земята, той сигурно беше минал през охраната, десетина амбулантни търговци и кой знае колко пешеходци. Дори посред нощ маршрутът беше оживен. Но под земята? Да, точно така.

— Проверих вагонетката — каза Томас. — Открих частичен отпечатък тук долу на задното ляво колело. Би трябвало да е достатъчен, за да намерите попадение, ако извършителят е в системата.

— У4М никога не е оставял отпечатък, но предполагам, че щом възнамеряваш да изскочиш пред автобус, потайността вече няма значение.

Томас вдигна лентата с отпечатъка, която беше сложил в прозрачно найлоново пликче.

— Ето го, детектив.

Портър го взе и го вдигна към светлината. Беше повече от половин връх на пръст. Достатъчен бе за идентифициране.

— Добра работа, Томас. — Той го пусна в джоба си и се обърна към сержанта: — Еспиноза, работи ли радиопредавателят ти?

Едрият мъж погледна предавателя си и поклати глава.