Джей Баркер - Четвъртата маймуна

— Между другото, и това място е собственост на Талбът. Купил го преди три седмици на търг.

— Каква изненада. Сигурен съм, че е купил и моята къща през трите минути, докато стоим тук — подметна Наш.

— Няма да си отида у дома, майната му — рече Клеър.

— Капитанът е инструмент.

— Мисля, че капитанът е прав за Талбът. По-добре да добием пълна представа за финансите му, отколкото да разкрием картите си с косвени улики. Не разполагаме с достатъчно доказателства, за да го задържим. — Портър прокара пръсти през косата си и огледа комплекса. — Поне още не. И вероятно ще имаме само един шанс с него.

— Тогава какво искаш да направим? — попита Наш.

— Клеър, ти отиди в "Мурингс" и следи как върви претърсването. Наш, ти направи същото тук. Аз ще отида до дома на Талбът и ще го наблюдавам. Не може да го разпитаме, обаче можем да го следим. Пък и в момента официално не съм на работа. Капитанът не може да ми каже къде да паркирам и къде не. Ще се съберем в командния център на разсъмване. — Той огледа нарастващата група полицаи. — Къде е Уотсън?

— Още е в тунела и обработва помещението, където сте намерили кутиите — отговори Наш. — Каза, че ще остане там най-малко още един час.

Портър бръкна в джоба си и извади пликчето със снетия пръстов отпечатък.

— Може ли да му го дадеш? Или още по-добре, помоли някой от униформените полицаи да те закара до лабораторията, когато приключиш тук. Кажи им да го анализират. Не е необходимо да добавяме още един човек към веригата за проследяване.

— Откъде го взе?

— От вагонетката в тунела.

Наш вдигна пликчето към светлината и после го прибра в джоба си.

— Добре. — Той се обърна към колата на Клеър, поколеба се и после се наведе към Портър. — Хубаво е, че се върна, Сам.

Портър кимна.

— Съгласна съм с Шрек. Хубаво е, че се върна — усмихна се Клеър.

Портър гледа Наш, който се сля с тълпата и Клеър, която се качи в хондата си и потегли, и после пресече улицата, отправяйки се към своя додж.

Колата на господин Картър все още беше паркирана на алеята пред къщата им. Не съм сигурен къде другаде очаквах да бъде, тъй като времето зад волана на господин Картър беше свършило, а госпожа Картър нямаше да кара в близко бъдеще, но като видях колата, изпитах чувството, че в къщата им има някого, макар да знаех, че е безлюдна.

Оставих количката на нашата алея и се приближих.

Бутнах мрежата против насекоми, без да мога да се отърся от усещането, че вътре има някого. Вратата не беше заключена, затова предположих, че някой е влязъл, но нямах основателна причина да смятам така.

Кварталът ни беше безопасен. Хората не заключваха вратите си и приятели и членове на семейството влизаха и излизаха от къщите, без да им попречи някой. Всъщност подозирах, че господин Картър е оставил ключовете си в колата вчера. Родителите ми обикновено го правеха.

Почувствах обаче, че нещо не е наред.

Вратата с мрежата леко изскърца, когато я отворих и влязох вътре, достатъчно силно, за да предупреди някой неканен гост за пристигането ми. Кухнята беше тиха и изглеждаше недокосната от снощи. Стъклата от строшената бутилка все още бяха разпръснати на пода в изпаряваща се локва от бърбън, в която пълзяха мравки. Напиваха ли се мравките? Сигурно. Гледах ги как припкат в лепкавата каша и целеустремено се движат на зигзаг. Не ми се видяха различни от всяка друга група мравки, която можеш да намериш навън на тротоара или да се спотайва под камък, но бяха мокри от алкохола. Две-три чашки бяха замаяли главата ми. Плуването в бърбъна може би ги беше изпратило на еднопосочно пътуване в Алкохоландия. Мравките обаче изглеждаха нормално, неповлияни.

Изпитах желание да им драсна клечката, да ги запаля и да гледам как горят. Телцата им щяха да пукат и да пращят с наситен от алкохол бяс. В един момент живи, а в следващия — овъглени на прах. Щеше ми се да си поиграя на Господ.

Помъчих се да не забравя да извърша експеримента по-късно. Бях дошъл тук с цел и баща ми щеше да бъде разочарован, ако позволях на рояк мравки да ме отклонят.

Погледнах към масичката, където беше заспала госпожа Картър. Представих си я как седи там с изцъклени очи и фъфлейки ми говори как нарочно е искала да я видя гола в онзи ден край езерото. "Жената иска да бъде желана, това е всичко" — каза тя.

Кръвта ми закипя от тази мисъл.

Съсредоточи се. Трябва да се съсредоточа.