Джей Баркер - Четвъртата маймуна

Хвърлих книгата в куфара и забелязах, че между страниците се подава ъгълчето на снимка.

Снимката беше на госпожа Картър и майка ми. Двете бяха голи, с преплетени крайници и прегърнати в страстна целувка. Беше направена в леглото на семейство Картър. Майка ми и госпожа Картър лежаха върху същата покривка, с която сега беше застлано леглото.

Втренчих се стъписано в снимката и си припомних онова, което бях видял вчера. Мислех, че тогава за пръв път между тях се беше случило нещо. Очевидно грешах.

Кога беше правена тази снимка? Нищо в изображението не предлагаше улики. Но сигурно беше направена наскоро. И после в съзнанието ми изплува въпрос.

Не беше важно кога е направена. Бях по-любопитен да разбера кой я е направил.

Не чух кога майка ми се е приближила зад мен. Докато тя не грабна снимката от пръстите ми, не знаех, че е там.

— Мисля, че това не е твое — каза майка ми и пъхна снимката в джоба си, а след това посочи куфара и чантата на леглото. — Занеси ги в колата им.

Отворих широко уста от изумление. Какво щеше да си помисли татко?

— И през ум да не ти минава да кажеш на баща си — прошепна тя.

Портър намери място за паркиране на три преки от апартамента си и тръгна към жилищната сграда. Беше наблюдавал къщата на Талбът през по-голямата част на нощта и освен Карнеги, която, препъвайки се, се прибра малко след два, нямаше друго раздвижване. Абсолютно никаква следа от Артър Талбът.

Клеър и Наш се бяха обадили. Спасителните екипи не бяха открили никаква следа от Емъри в сградата на "Мълифакс", нито в строящия се жилищен комплекс "Мурингс".

Задънени улици.

От наблюдателния си пост пред дома на Талбът Портър беше прочел още от дневника, но и написаното не му подсказа нищо, само детинско бръщолевене. Започваше да си мисли, че това са художествени измислици, съчинени с единствената цел да му губят времето.

Още една задънена улица.

Емъри беше изчезнала безследно и те нямаха представа къде да я търсят.

Портър се приближи до "охраняемия" си жилищен блок и видя, че външната врата е широко отворена и се блъска от вятъра. Пред стъпалата имаше голяма, вдигаща пара купчина кучешки изпражнения, несъмнено оставени от питбула от апартамент 2В. Той не обвиняваше кучето, но нямаше проблем да натрие с лайната дебелото лице на стопанина му, ако го завареше сам навън. Всички в блока знаеха, че човекът оставя кучето си да свърши работата си точно на това място и че никога не събира фъшкиите.

Кармайн Лупо.

Петдесет и три годишният бивш продавач на вани за бани по цял ден седеше вкъщи и играеше видеоигри. Излизаше от дома си само колкото да осребри чека си за инвалидност, да попълни запасите си от говежда саздърма и да придума красивото си куче да се изсере пред стълбите навън.

Миналия месец шестима съседи дежуриха на смени, опитвайки се да го хванат на местопрестъплението, но той някак съумя да се изплъзне от тях. Имаше такъв вид, сякаш тежеше сто и осемдесет килограма — не точно човек, който може да се промъква крадешком и незабелязано, — но въпреки това вълшебната купчина кучешки изпражнения се появи отново.

Говореха да монтират камера.

Портър предложи да купят телевизионния домейн за видеоклипове с дрискащи кучета, да излъчат кадрите и може би да вземат такса за реклама.

Той пъхна ключа в пощенската си кутия, извади купчина пликове и набързо ги прегледа. Три сметки, съобщение от химическо чистене и телевизионен справочник.

Изхвърли всичко с изключение на телевизионния справочник. Харесваше го. Не гледаше телевизия, защото не му се налагаше. Научаваше всичко от справочника. Колкото до него, телевизията беше изгубила привлекателността си, когато спряха "Невероятният Хълк" през май 1982 година. Трите етажа стълби се оказаха по-трудни за изкачване, отколкото за слизане, и той се задъха, докато най-после стигна до апартамента си: Хедър беше веган и се кълнеше, че ако Портър промени начина си на хранене, ще отслабне няколко килограма и ще се зареди с енергия. Той предполагаше, че тя е права, но когато я гледаше да яде бургер от зелен фасул и брюкселско зеле, а Портър нагъваше хубавото, старомодно червено месо, знаеше, че скоро няма да поеме по пътя на веганството. Предпочиташе да мъкне нарастващия си корем, отколкото да се откаже от телешкото месо. Беше се примирил с решението си и бе приел последиците. Ето защо торбичката в ръката му съдържаше два студени "Биг Мак" и голяма порция пържени картофи.