Джей Баркер - Четвъртата маймуна

В реалния живот не става така. Виждал съм края на живота на повече хора, отколкото мога да преброя, и те всичките хранеха такива надежди до края — очите им поглеждат към вратата, очаквайки да се появи спасителят. Той обаче не идва. В реалния живот единственият спасител си самият ти.

Госпожа Картър беше успяла само да олющи боята на тръбата, нищо повече. Дори не я беше вдлъбнала. Беше се опитала обаче, а за мен това беше важно. Играта ставаше скучна, когато те се предадяха и се откажеха.

И тя щеше да се предаде. Рано или късно. Винаги го правеха.

— Ако ме пуснеш да си вървя, няма да кажа нищо — рече госпожа Картър. — Обещавам. Саймън беше лош човек. Така му се пада. Родителите ти ми направиха услуга. Освободиха ме от него. Длъжница съм им. Те не трябва да се тревожат за мен. Обещавам. Всички можем да се измъкнем безнаказано.

— Вие нарушихте правилата — казах тихо. — За жалост ще има последици.

— И как го направих? Като оставих съпруга си да ме пребие от бой?

— По-добре е да се замислите защо ви преби съпругът ви, не смятате ли?

От окото й се изтърколи още една сълза и се стече по лицето й. Тя се опита да я избърше, но белезниците задържаха ръцете й. Не можа да достигне лицето си.

Седнах на ръба на походното легло, извадих носна кърпа от задния си джоб и избърсах сълзата. Госпожа Картър ме гледаше втренчено, но не каза нищо.

— Намерих снимката — рекох.

— Каква снимка?

— О, мисля, че знаете коя снимка.

Лицето й пребледня.

— Трябва да я скриеш.

— Майка ми я взе. Не знам какво е направила с нея.

— Баща ти видя ли я?

— Още не. Но това не означава, че няма да я види.

— Но ти няма да му кажеш, нали?

Не казах нищо и предполагам, че това отговори на въпроса й.

— Ако види снимката, той ще нарани не само мен, но и майка ти. Това ли искаш?

Пак не казах нищо.

Когато Портър влезе в командния център, Наш, Клеър и Уотсън вече бяха там, стояха около едното бюро и се бяха втренчили в екрана на лаптоп. Наш погледна партньора си и му направи знак да отиде при тях.

— Успя ли да поспиш?

— Не можах. А ти?

Съдейки по зачервените им, подпухнали очи, Портър разбра, че никой от тях не е мигнал. Той пусна палтото си на бюрото и се приближи до тях.

— Имаме ли нещо?

— О, да. Няколко неща. Първо, гаджето на Айзли свърши работа. Виж. — Той обърна лаптопа към Портър.

— Това глава от Музея за восъчни фигури "Мадам Тюсо" ли е?

Уотсън посочи изображението.

— Сварила е черепа и след това е приложила разделители, за да стимулира дълбочината на мускулите и тъканите — на двайсет и едно специфични места. После използвала глина, за да запълни масата. Чувал съм, че криминалисти антрополози възстановяват лица, но не бях виждал такова нещо. Изумителна работа. И да го направи толкова бързо… Айзли каза, че започнала снощи.

Портър се намръщи.

— Почакайте, това ли е У4М?

Уотсън продължи да говори, без да му обръща внимание:

— Тя вече имала косата му, която не била увредена толкова лошо, колкото лицето. Дори зъбите устояли. Цветът на очите вече беше известен… Не мисля, че е далеч от истината. Проверих уебсайта й. Тя обикновено работи с черепи на индианци, намерени на археологически разкопки. Там има много повече неизвестни величини и много предположения. С това лице обаче сигурно е абсолютно точна.

— Мисля, че Уотсън се надървя, когато говори за гаджето на Айзли — подхвърли Наш.

Уотсън го стрелна с поглед изпод вежди.

— Само подчертавам, че според мен това е точен портрет на Убиеца с маймуните, който тя е създала за рекордно време, това е всичко. Майсторството и уменията й са удивителни. Няма да получиш такива детайли с компютърна обработка. Подобна прецизност изисква специално изпипване.

— Полазват ме ледени тръпки, мамка му — рече Наш.

— Все едно те гледа. Като някой от онези портрети, чиито очи те следят из стаята. Зловещо е.

— Клеър, искам да направиш няколко снимки на лицето и да посетиш всички центрове за лечение на рак, за които говорихме вчера. Може да го идентифицираме по образа и лекарствата — каза Портър.

— О, имаме и още, голямо момче — рече Клеър. — Докато ти спа до късно, ние останалите работихме.

Портър погледна часовника си.

— Още няма седем.

Вече си пропилял половината ден.