Джей Баркер - Четвъртата маймуна

Звукът се чу някъде навътре в къщата.

Тракане или може би трополене.

Не беше шум, който издава самата къща, не скърцане или пукане на къща, която сляга или се намества, както е известно, че правят къщите. Това беше нещо различно.

Чух го отново, този път по-силно. Разнесе се от другата страна на къщата, зад кухнята и от коридора, където несъмнено се намираха спалните и банята. Не бях влизал толкова навътре в дома на семейство Картър и не знаех какво има след кухнята. Можех само да предполагам въз основа на разположението на нашата къща, която беше с подобни размери и стил.

Бръкнах в джоба си и извадих ножа. Не посмях да отворя острието, защото щеше да изщрака и да издаде местоположението ми на онзи (или онова), който беше там. Хванах ножа с едната си ръка и натиснах бутона, бавно освобождавайки острието, като притиснах пружината, докато острието се вдигна напълно и се заключи неподвижно. Наскоро почистеният и наточен метал заблестя на слабата светлина, която проникваше през завесите и озаряваше интериора на дома на семейство Картър.

Още едно изтракване.

Онзи (или онова), който беше там, не знаеше, че съм тук. Бях шумен и небрежен, когато влязох в къщата, но сигурно не ме беше чул. Ако беше крадец, със сигурност щеше да дотича да види какво става.

Татко ме беше научил да ловувам. Научи ме да пристъпвам на пръсти, за да не издавам звук, и да се движа с грациозността на елен, който се промъква в гората. И сега използвах това умение, безшумно прекосих кухнята и се облегнах на рамката на вратата, за да огледам коридора.

Дневната беше вдясно, а вляво имаше малка баня. В дъното на коридора имаше още две врати — несъмнено на двете спални.

Затворих очи и се заслушах.

Шумолене.

Прелистване на листове.

Издърпване на чекмедже.

Пак шумолене.

Шумът идваше от стаята вдясно. Не знаех дали това е спалнята на господин и госпожа Картър или стаята им за гости, не и от това разстояние. Дланта ми се изпоти от стискането на ножа.

Знаех, че изпотеният нож се контролира трудно. Можеше да се плъзне и да не улучи мишената.

Избърсах ръката си в джинсите и си поех дълбоко дъх. Със силата на волята си наложих на пулса си да забави ритъма си и успокоих тялото си. Предадох се на инстинктите си. Предадох се на лова.

Тръгнах по коридора, притиснал ножа до гърдите си, с острието напред. Татко ме беше научил на тази специфична хватка. Ако се наложеше, щях да забия ножа с пълната сила на мускулите на ръката си и точността на зареден пистолет. За разлика от замахването отгоре, наръгването отвесно се блокира трудно. Освен това този захват ми позволяваше да се прицеля право в сърцето или корема с движение нагоре или надолу. Когато държиш ножа горе, можеш да нанесеш удар само надолу, и с такава атака по-скоро само ще одраскаш жертвата, вместо да проникнеш дълбоко.

Баща ми беше много сръчен с ножа.

Долепих се до стената, сливайки се с мазилката, докато се промъквах към отворената врата.

Пак се чу шумолене и после тиха ругатня.

Видях сянка, която се движеше в стаята, мимолетен поглед на ранната светлина, докато натрапникът тътреше крака насам-натам.

Стигнах до ръба на рамката на вратата.

Веднъж татко ми каза, че ако се промъкваш крадешком към някого, имаш една-две секунди да атакуваш, преди човекът да успее да реагира. Човешкият мозък обработва бавно тази дейност. Жертвата се вцепенява за момент, докато се опитва да проумее факта, че стоиш там, особено в стая, където мисли, че е сама. Той ми обясни, че някои жертви продължават да стоят вцепенени и само те гледат, сякаш си телевизионно предаване. Стоят и чакат да видят какво ще се случи. Понякога е по-добре да не знаеш какво ще се случи.

Разнесе се звукът от затварянето на едно чекмедже и издърпването на друго.

Поех си дълбоко дъх, стиснах ножа, нахлух през отворената врата и се втурнах към неканения гост.

Майка ми отстъпи встрани. Дясната й ръка удари рамото ми, а лявата грабна ножа от пръстите ми. Опитах се да спра, но инерцията ми беше твърде силна. Блъснах се в леглото, претърколих се настрана и най-после се спрях в отсрещната стена.

— Винаги е най-добре да се промъкваш бавно и равномерно — каза майка ми. — Особено когато изненадата е на твоя страна. Бавно и равномерно, и можеше да ме хванеш. Аз обаче те чух да пухтиш и да пръхтиш много преди ти да хукнеш в галоп към мен. Вярно, някои може би нямаше да имат време да реагират, но всеки с малко по-добър рефлекс не би се затруднил.