Джей Баркер - Четвъртата маймуна

— Може да са твърде навътре в сградата и вече да не ги чуваш.

— Не. Те спряха да се движат.

— Може би са открили нещо?

— Може би.

— Прекалено тихо е — отбеляза Клеър.

— Да вървим — рече Портър. — Движете се близо един до друг.

Тримата тръгнаха бавно. Лъчът на фенерчето пронизваше мрака. Входът се превърна в коридор, който стана тясна пътека, докато си проправяха път сред кашони, щайги и други неща, натрупани до стените. Портър преброи не по-малко от пет дюшека първите петнайсет метра. Платът беше протрит и загнил, влажен от мухъл и насекоми, които пълзяха през него. Бетонният под представляваше помийна яма от мръсотия и боклуци и беше осеян с малки локви течност, която миришеше на урина. Хрущящите под краката му спринцовки накара Портър да иска да насочи вниманието си другаде. Той си представи малки скелети на гризачи, които се строшават под всяка стъпка.

На всеки три-четири метра имаше врати. Дървените им рамки бяха напукани и разцепени. Портър знаеше, че командосите са ги разбили с ритници или с тарана, който използваха за външната врата. Той осветяваше с фенерчето всяка стая, покрай която минаваха, макар да знаеше, че няма да открие нищо важно — най-много някое предпазливо движение.

Портър спря пред третата врата и се ослуша.

Чу равномерно капене на вода.

Дишането на Наш и Клеър, които вървяха няколко крачки зад него.

Тиктакането на часовника си.

Но не чуваше екипа на специалните части. Отпред не се разнасяше абсолютно никакъв звук.

Той забави крачка, за да позволи на Наш и Клеър да го настигнат.

— Нещо не е наред. Това не ми харесва.

Някъде навътре в сградата се чу силен трясък, последван от два бързи изстрела.

— Тръгвайте! — заповяда Портър и хукна по посока на стрелбата.

Клеър и Наш побягнаха след него, следвайки подскачащия лъч на фенерчето. Портър се движеше бързо към звука. Имаше чувството, че мухълът го задушава. Стигнаха до счупен товарен асансьор и стъпала, водещи наляво и надолу. Оттам се извисиха гласове. Без да се колебаят, тримата бързо се спуснаха по стълбите, прескачайки по две стъпала наведнъж, като отбягваха боклуците и отломките и внимаваха да не се подхлъзнат.

— Какво е това, мамка му? — извика някой.

— Откъде идват?

— Не мога да разбера!

— Дръпни се!

— Не, почакай!

Яркочервена светлина обля входа в основата на стълбите. Някой беше изстрелял сигнална ракета. Портър присви очи срещу силната светлина и насочи пистолета си към тавана. Нямаше да рискува неволно да произведе изстрел.

— Разпръскват се! — чу се отдолу.

— Запали още една. Ей там, в ъгъла!

Наш сграбчи Портър за рамото, дръпна го няколко крачки назад и извика:

— Еспиноза? Ние сме детективи Наш, Нортън и Портър. На стълбите сме. Не стреляйте!

— Почакайте, детективи! — отговори Еспиноза.

— Чисто! — извика някой друг.

— Шибаните неща са навсякъде!

Още една сигнална ракета изсвистя силно, пламна и тупна в основата на стълбите.

Изтърчаха най-малко пет-шест плъха. Крачетата им изприпкаха върху обувките на Портър и Наш. Клеър изпищя.

— Мамка му! — изкрещя Наш и отскочи назад към стената.

Портър се втренчи ужасен, когато изскочиха още шест плъха

— Добре. Може да слезете. Само стойте в светлината — каза им Еспиноза.

— Не съм… — започна Наш.

Клеър го сръга.

— По-живо, бебчо.

Те се озоваха в голям сутерен, който, изглежда, се простираше по цялата дължина на сградата. Осветени от червени сигнални ракети, бетонният под и стените от червени тухли продължаваха, докъдето стигаше погледът на Портър. Подът беше отрупан с боклуци — кашони, хартии, кутии от газирани напитки и…

— Не бях виждал толкова много плъхове — каза Портър, вперил очи в земята отвъд обсега на сигналната ракета. Подът трептеше и се движеше. Жив килим от гризачи, които пълзяха един върху друг в опит да избягат от светлината, само че нямаше къде да отидат. Малки нокти тракаха по бетона и се впиваха в гърбовете на други плъхове, докато търчаха назад.

— Казах ви да чакате навън — намръщи се Еспиноза. — Поне докато разбера с какво си имаме работа тук долу.

— Имаме работа с проклета масова напаст на вредители — изръмжа друг член на екипа на специалните сили и после хвърли още една сигнална ракета навътре в задната част на стаята.

— Ако ги хвърляш там, плъховете ще дойдат насам. Трябва да ги принудим да отстъпят.

— Накъде?

— Стреляш по плъхове, а? — попита Портър.

— Беше Броган, шибан идиот.