Джей Баркер - Четвъртата маймуна

Майка ми (или баща ми) предвидливо бяха сложили госпожа Картър от дясната страна на водопроводната тръба, оставяйки свободно пространството отляво, което по-рано беше заемал господин Картър. Яркочервената кръв, която се лееше свободно снощи, я нямаше, заменена от тъмно петно върху бетона. Майка ми сигурно я беше изтъркала със същия ентусиазъм, с който я беше проляла, но кръвта беше упорита любовница и не отпускаше хватката си, щом веднъж увиеше кривите си ръце около нещо, което харесваше. Постарах се да не забравя да предложа на майка да използва котешки изпражнения. Те не само че бяха абсорбент, но и замаскираха миризмата. Не можах да не се запитам дали госпожа Картър е разпознала мириса на кръвта и потта на съпруга си.

Едва не изпуснах подноса, когато тя се надигна и се втренчи в мен. Очите й бяха кръвясали и огромни. Госпожа Картър извика нещо, но устата й беше запушена, и не разбрах какво каза.

— Добро утро, госпожо Картър. Желаете ли закуска?

Тя се помъчи да си поеме дъх през кърпата в устата й. Носът й несъмнено беше запушен от толкова много плач, но аз се опитах да не мисля за това. Въпреки че беше преживяла една от не най-приятните си нощи, госпожа Картър пак беше доста хубава. Охлузванията и дясното й око бяха потъмнели. Лявото изглеждаше по-добре. Не беше съвсем нормално, но вече не беше подуто както преди няколко часа.

Оставих подноса в края на походното легло. Замислих се за главоболието, което ме беше посрещнало тази сутрин, и предположих, че по всяка вероятност нейното главоболие е по-лошо. Освен че я бяха пребили от бой, тя изпи много повече бърбън от мен и макар че, изглежда, имаше опит с алкохола, сериозно се съмнявах, че се е измъкнала без махмурлук.

— Искате ли малко клин?

Госпожа Картър ме погледна озадачено и аз осъзнах грешката си.

— Съжалявам. Малко "клин, клин избива"?

Тя продължи да ме гледа втрещено, леко наклонила глава наляво. Поне не пищеше.

— За главоболието ви? Татко има бърбън горе и една малка глътка извърши чудеса за мен. Знам, че е рано, но няма причина да прекарвате деня в болка.

Госпожа Картър бавно поклати глава, приковала поглед в мен.

Кимнах към подноса.

— Оставени сами, баща ми и аз не сме най-добрите готвачи. Може би утре майка ми ще сготви нещо. Сигурен съм, че ще бъде някакво лакомство. Ще ядете ли?

Тя кимна и се опита да седне в по-удобна поза. Белезниците дръпнаха лявата й китка. Госпожа Картър ме стрелна с гневен поглед и каза нещо зад кърпата в устата си.

Пристъпих по-близо до нея.

— Ако махна кърпата, обещавате ли да не пищите? Не бих ви обвинил, ако го направите, но ще бъде безполезно. Честно казано, писъците никога не стигат до горе. Няма начин да ви чуе някой навън.

Пъхнах пръсти под края на кърпата и я дръпнах надолу. В кожата на госпожа Картър имаше нещо. Бързото докосване ме накара да потреперя. Не се страхувам да кажа, че вероятно се изчервих и сърцето ми заблъска в гърдите.

Кърпата увисна на врата й и госпожа Картър си пое дълбоко дъх, изпусна го и пак вдъхна, и после още веднъж. Помислих си, че може би се задушава, и ми хрумна да изтичам горе да взема хартиена торбичка, но тя заговори с глух и прегракнал глас, несъмнено от пресъхнало гърло.

— Писъци?

Наклоних глава настрана.

— Ти каза, че писъците никога не стигат до горе, в множествено число. Правили ли са родителите ти това и преди?

— Кое?

— Това. — Госпожа Картър дръпна белезници, които издрънчаха върху водопроводната тръба.

— О! — Сведох поглед към подноса със закуската. — Не знам.

Тя Се намръщи.

— Не знаеш дали родителите ти са оковавали жена в мазето, а?

Протегнах ръка към портокаловия сок.

— Устата ви сигурно е пресъхнала. Сокът е прекрасен, все едно слънчева светлина в чаша.

— Не искам сок. Искам да ме пуснеш да си вървя. Моля те, пусни ме.

— Тогава банан? Мисля и аз да изям един. Купихме ги преди два дни и те са точно в онзи стадий между зелени и жълти, с лек аромат на недозрели, достатъчно за да ти изтръпнат устата.

— Пусни ме! — изкрещя госпожа Картър. Думите дращеха пресъхналото й гърло. — Пусни ме! Пусни ме! Пусни ме!

Въздъхнах.

— Ще ви сложа пак кърпата за секунда, докато ви обясня правилата. Съжалявам, госпожо Картър.

Тя се опита да се дръпне, но аз бях готов за нея. Сграбчих я за косата и рязко дръпнах назад главата й. Не исках да я нараня, но госпожа Картър не ми остави възможност за избор. Ножът ми беше малък, сгъваем джобен "Рейнджър", който лесно криех в дясната си длан. Извадих го за секунда и с бързо изщракване отворих острието. Прободох врата й за миг и задържах окървавения връх пред нея, за да бъда сигурен, че тя ще го види. Раната не беше дълбока. Исках само да й пусна малко кръв и да й помогна да разбере, че мога да причиня значително по-големи поражения, ако имам желание.