Джей Баркер - Четвъртата маймуна

— Млъкни! — опита се да извика Емъри, но думите излязоха от устата й като приглушен неразбираем брътвеж. Пресъхналото й гърло протестираше срещу всяка сричка.

Само казвам, че шумозаглушителят може да ти се отрази добре. Едното ти ухо е увито добре и плътно. Ако ужасната музика започне отново, може да вземеш малко парче от превръзката и да го пъхнеш в ушния канал. По-добре да вземем мерки, отколкото после да съжаляваме, нали? Ако се измъкнеш от това неприятно положение, ще бъдеш с едно ухо, затова най-добре е да запазиш другото в отлично състояние, не мислиш ли? Знаеш кое е по-лошо от момиче с едно ухо, нали?

— Моля те, млъкни.

"Знаеш ли кое е по-лошо?" Емъри затвори очи, потъвайки в още по-непрогледен мрак, и започна да пее "Това е моят купон" на Джеси Джей.

Единственото по-лошо нещо от момиче с едно ухо е момиче с едно ухо и без очи. Мисля, че това може да е следващата спирка в твоето малко пътешествие, моя любов, защото ако музиката е спряла, това означава, че някой я е спрял.

Дъхът на Емъри секна в гърлото й и главата й бързо се завъртя отдясно наляво и после обратно, когато тя се взря в стената от мрак. Очите й се помъчиха да се приспособят към тъмнината, но губеха битката. Емъри седеше на носилката, свила крака до гърдите си, и не виждаше дори пръстите на краката си. Лъскавият сребрист метал на количката изглеждаше като неясно петно. Това обаче не означаваше, че няма движение. Нещата около нея се движеха. Мракът се въртеше на талази и се носеше във въздуха с осезаема гъстота.

Той може би беше в стаята при нея в момента, но Емъри не знаеше. Може би стоеше на около метър от нея с нож в ръката, готов да забие острието в очите й, да го завърти и да ги извади. Тя нямаше да има време да реагира или да го отблъсне и той щеше да избоде очите й.

Емъри продължи да пее, но ритъмът и мелодията бяха погрешни.

— Продължавам да танцувам сама, та-танцувам — тихо изпя тя. — Та-танцувам, докато кажа спри. — Емъри протегна напред свободната си ръка и бавно я размаха, търсейки пипнешком в тъмнината. — Там… там ли си?

Тя си го представи — висок, слаб мъж, облегнал се на отсрещната стена с нож в едната ръка и лъжица в другата. Пръстите му са стиснали дръжката на ножа, докато той прокарва острието по ръба на лъжицата. Двете са изцапани със засъхнала кръв, останала от другите преди нея. Вижда я идеално, въпреки мрака. На пода в краката му има бяла кутия и отстрани чака черна връв. Той разперва показалеца и средния си пръст във V — образна форма, посочва очите си, после нейните и се ухилва. Сухите му устни са напукани от липса на вода. Мъжът прокарва език по тях, бавно и целенасочено.

— Не остана нищо, което си заслужава да се види — тихо казва той. — Младите ти очи са опетнени от злото в света и трябва да бъдат избодени. Това е единственият начин да се поправиш, да се пречистиш и да станеш незамърсена.

Емъри се дръпна назад, по-близо до стената.

— Ти не си реален — каза тя. — Аз съм сама тук.

Искаше й се музиката да се завърне.

Ако той беше тук и наистина стоеше в тази стая, готов да я нарани, Емъри не искаше да го чуе как се приближава до нея. Така щеше да бъде най-добре.

Кънтенето в ушите й отслабна и тя положи усилия да не обръща внимание на ударите на сърцето си в отрязаното си ухо. Помъчи се да се ослуша за някакъв шум в стаята.

Щеше ли да чуе дишането му?

— Ако ще ме нараняваш, направи го по-бързо, извратено лайно! — извика Емъри. Само че не беше вик, защото гърлото й беше толкова пресъхнало, че гласът й прозвуча пискливо и дрезгаво.

Чу някакъв звук.

Имаше ли го досега?

Равномерно кап-кап-кап на всяка секунда и нещо.

Но къде?

Емъри беше обиколила стаята, когато се свести. Провери всяка стена. Беше боса и ако някъде имаше вода, тя щеше да я открие, нали?

Гърлото я заболя при мисълта за вода.

Може би чуваш вода, защото си жадна, скъпа. Съзнанието е странно нещо. Мисля, че ако искаше да имаш вода, той щеше да ти даде.

Емъри затвори очи и се заслуша по-напрегнато. Знаеше, че е глупаво, защото и без това не виждаше нищо, но затварянето на очите някак й помогна. Звуците станаха малко по-силни и ясни.

Кап… кап… кап…

Тя наклони глава настрана, със здравото си ухо нагоре, и започна леко да я обръща по посока на звука, докато стана най-силен. Когато отново намаля, Емъри спря и бавно се обърна.

Капенето се чуваше вляво от нея.

Тя се смъкна от количката и стъпи на леденостудения бетон. Кожата й настръхна и Емъри уви лявата си ръка около себе си в опит да се стопли, а с дясната задърпа количката.