Джей Баркер - Четвъртата маймуна

Оставих на пода купчината дрехи, постарах се да не забравя да ги изгоря при първа възможност и извадих чиста риза и джинси от дрешника. След това слязох в кухнята.

— Ето го моето момче! — засмя се баща ми, пред когото беше сложена чиния, отрупана с яйца и наденички.

— Сядай, синко. Малко мазна храна ще успокои нервния ти стомах. Определено си малък за махмурлук, но точно това те измъчва, ако си консумирал количеството алкохол, с което се похвали снощи.

Съумях някак да стигна до стола си и направих всичко възможно да удържа съдържанието на моя бунтуващ се стомах. Бърбънът беше мъжко питие и аз изпих всяка капка като истински мъж. Нямах намерение да показвам слабост под зоркия поглед на татко.

Той се пресегна, взе гарафа с портокалов сок и напълни чашата ми. След това махна кърпата от малка стъклена чашка с театралния замах на фокусник, който изважда зайче от черния си филцов цилиндър.

— Приготвих го специално за теб. Най-хубавият бърбън в Кентъки и вероятно най-бързият метод за изтрезняване, известен в цивилизования свят.

Баща ми плъзна чашката към мен, хилейки се широко.

Втренчих се в чашката пред себе си несъмнено с кръвясали очи и пребледняло лице и го зачаках да продължи с поанта към малката си шега, но той не добави нищо повече, само побутна чашката по-близо до мен.

— Изпий го, шампионе. Обещавам ти, че малко "клин клин избива" ще те накара да се почувстваш по-добре.

— Наистина ли?

Татко кимна.

Посегнах към чашката и внимателно я поднесох към устните си. Главата ми пулсираше. Мирисът на топъл карамел и препечена ванилия погъделичка носа ми.

— Глътни го бързо. Истинските мъже изпиват чашката на една глътка, без да разлеят нито капка.

Поех си дълбоко дъх, излях бърбъна в устата си и преглътнах с усилие. Трепнах, когато алкохолът се плъзна надолу по хранопровода ми към стомаха и ме опари. Стори ми се странно, че го почувствах по всеки сантиметър от пътя му. Никога преди това не се бях замислял за пътешествието на храната и напитките. Алкохолът наистина беше странно нещо.

— А сега тресни чашата на масата — весело ми даде указания баща ми.

Направих го и ударих чашката в дървената повърхност на масата толкова силно, че помислих, че стъклото ще се строши в ръката ми.

Татко изръкопляска радостно.

— Браво, момчето ми!

Избърсах уста с ръкава си. Дъхът ми миришеше на бърбън. Мирисът ми напомни на прегоряла препечена филия и меласа.

Баща ми взе чашката и пак я напълни. Този път я изпи той и после силно тресна чашката на масата. Изсумтя и потрепери с шумна въздишка, а после се обърна към мен. Лицето му изведнъж стана сериозно.

— Искам да запомниш този момент като първото ти питие. Мислиш ли, че ще можеш да го направиш, шампионе? Когато пораснеш и си припомняш живота си, искам да мислиш за нашия малък момент като за първото ти вкусване на забранения плодов сок, чашка с твоя старец. Истински момент между баща и син. Забрави питиетата, които си споделил с красивата ни съседка. Когато пораснеш, не искам да си спомняш, че си се напил с госпожа Картър. Изобщо не мисли за нея. Искам да запомниш само това сега. Какво ще кажеш, шампионе? Ще го направиш ли или няма начин?

Замислих се върху думите му и кимнах.

— Ще го направя, татко — ухилих се. — Със сигурност

— Заклеваш ли се?

Вдигнах малката си ръка до неговата, допряхме юмруци, преплетохме кутрета и се заклехме.

— Хубаво, защото така трябва да се запомни първото ти питие — щастлив момент с татко ти, а не да се наливаш до обезумяване със смахнатата съседка. Кучка.

Никога преди това не го бях чувал да употребява мръсни думи. Нито пък майка ми. Те никога не псуваха. Думата не беше нова за мен. Бях я чувал много пъти в училище и от други възрастни, но никога от устата на баща ми.

— О, съжалявам, шампионе. Вероятно не трябваше да казвам това пред теб. Не трябва да наричаш никого така, особено жена. Дадох ти ужасен пример. Както често съм казвал, жените трябва да бъдат ценени и да се държим с тях с изключително уважение.

Огледах стаята. Още не бях виждал майка ми тази сутрин.

— Тя е долу при нашата гостенка — рече баща ми, който понякога сякаш четеше мислите ми.

Чудех се дали госпожа Картър все още е жива, и честно казано, фактът, че е така, ме изненада. Въпреки че не бяха в много ясно съзнание снощи, майка ми и баща ми обикновено бяха внимателни, когато ставаше въпрос за недискретността им. Те не оставяха нищо недовършено.