Джей Баркер - Четвъртата маймуна

— Искате ли още едно? — попитах.

Госпожа Картър кимна и аз й налях пак, добавяйки още един пръст и нещо.

Тя изгълта питието още по-бързо от първото, този път без да потрепери и с лека усмивка, и после седна до масата.

— Саймън беше добър човек през повечето време. Не искаше да ме нарани. Беше… заради всичкото напрежение, това е. Не заслужаваше да…

Седнах до нея.

В училище би ми отнело един час да събера смелост, за да попитам някое момиче дали може да взема назаем молив от нея. В госпожа Картър обаче имаше нещо, което ме предразполагаше. Нямаше следа от обичайното присвиване в стомаха ми или ледени тръпки по гърба ми. Протегнах ръка и докоснах синините на лицето й, които бяха потъмнели значително през последните двайсетина минути.

— Той можеше да ви нарани повече, дори да ви убие.

Тя поклати глава.

— Не и моят Саймън. Той не беше такъв.

— Как да не е бил? Вижте какво ви е направил.

— Заслужавах го.

За миг си представих госпожа Картър и майка ми. Знаеше ли, че съм ги наблюдавал?

— Нищо, което бихте направили, не заслужава такъв побой. Мъжът никога не трябва да посяга на една жена. Не и истинският мъж.

Госпожа Картър се подсмихна.

— Баща ти ли те научи на това?

Кимнах.

— Жените трябва да бъдат уважавани и ценени. Те са дарове, дадени на нас. — Освен това татко ми беше казвал, че жените са безсилни и не са в състояние да се защитават срещу физически или словесни атаки, но аз пропуснах тази част.

— Баща ти е мил човек.

— Да.

Госпожа Картър посегна към бърбъна, наля си отново и после плъзна бутилката към мен.

— Защо не опиташ малко? Пил ли си алкохол?

Поклатих глава, макар че това беше лъжа. Татко ми направи мартини за последния ми рожден ден. Мама си наля чаша от любимото си червено вино и вдигнахме наздравица за празника. Изплюх повечето на масата, а останалото опари стомаха ми толкова силно, че не посмях да го довърша. Майка ми се засмя, а баща ми ме потупа по гърба.

— Това е придобит вкус, шампионе. Един ден много ще ти хареса. Но се опасявам, че този ден няма да е днес! — Той също се засмя и след това се пошегува: — Може би си падаш повече по бирата.

Госпожа Картър отново побутна бутилката към мен.

— Хайде, не се страхувай. Няма да те ухапе. Нима ще ме накараш да пия сама? Това би било много грубо.

Гласът й беше загубил острите нотки отпреди малко. Тя все още не заваляше думите, но дори едно момче с беден опит като мен можеше да каже, че е на път да го направи.

Разгадай ребуса, шампионе.

Взех бутилката и махнах капачката. На черния етикет пишеше "Капитан Евън Уилямс, Бърбън от Кентъки". Кафявата течност блестеше като карамелен бонбон на светлината на лампата над масата. Допрях шишето до устните си и отпих малка глътка. Бърбънът пареше, но не колкото мартинито. Може би този път бях подготвен или си бях изградил поносимост. Не беше… лош. Не беше най-предпочитаната ми напитка, но не можех да я нарека лоша. Всъщност алкохолът ме затопли и в стомаха ми лумна горещина. Изпих още една глътка, този път малко по-голяма от първата.

Госпожа Картър се засмя.

— Виж се само! Ти си като стар професионалист. Ако ти дам пура и хубаво кепе на вестникарче, ще бъдеш готов за нощ на покер с момчетата.

Усмихнах се и й подадох бутилката.

— Искате ли още?

— Какво, смяташ да ме напиеш ли?

— Не, госпожо. Само си помислих…

— Дай ми я. — Тя посегна към бутилката. Този път не си направи труда да си налее в чашата, а пи направо от шишето като мен. Остави го на масата и тялото й отново потрепери от главата до петите.

— Бонбонът е идеален, но алкохолът е моментален — рекох.

Госпожа Картър се засмя:

— Къде чу това?

— Татко го каза веднъж. Напи се в онази нощ.

— Този твой баща, изглежда, е много интересен човек.

Замислих се дали да не изпия още една глътка. Първите две ме сгряха и успокоиха. Хубаво беше да съм спокоен. Кимнах към бутилката и госпожа Картър ми я даде. Тя се ухили и след това прихна да се смее.

— Какво има? Какво направих? — попитах.

Госпожа Картър махна с ръка и смехът й се превърна в кикот. Почувствах, че устните ми се разтягат в усмивка. Не се сдържах и започнах да се смея заедно с нея, въпреки че не разбрах шегата.

— Кажете ми! — рекох. — Трябва да ми кажете!