Джей Баркер - Четвъртата маймуна

Тя сложи ръце на масата с дланите надолу, спря да се смее, стисна устни и отговори:

— Помислих си, че ако те изпратя вкъщи пиян, родителите ти може да ме убият.

Втренчих се в нея за момент, а после и двамата избухнахме в гръмогласен смях, който предизвиква сълзи в очите ми и от който ме заболява коремът.

Госпожа Картър взе бутилката и пак отпи.

— Този беше любимият на Саймън, но бърбънът винаги го правеше гаден. Теб не те прави гаден, нали?

Поклатих глава.

— И мен не ме прави гадна. Тогава защо правеше него гаден? Защо трябваше да се ядосва и да ме наранява винаги, когато докоснеше бутилката? Защо не можеше да е като в момента? Да се смеем. Да се забавляваме. О, Боже, той наистина е мъртъв. Моят Саймън вече го няма. Те наистина са го убили, нали?

Третата глътка може би беше лоша идея. Сега пред мен седяха две госпожи Картър. Ако леко присвиех очи, те се сливаха в една, но после отново ставаха две. Закрих едното си око, след това другото и сетне пак първото.

Госпожа Картър се успокои и изведнъж каза тихо:

— Знам, че ме видя онзи ден край езерото.

Във вените ми нахлу адреналин. Двете госпожи Картър се сляха в една и останаха така.

— Наистина… ли?

Тя кимна бавно.

— Аха.

Изчервих се. Отместих очи от нея и погледнах масата и бърбъна. Посегнах към бутилката, но преди да я взема, госпожа Картър хвана ръката ми. Цялата трепереше.

— Мисля, че исках да ме видиш. Забелязах, че ходиш там с въдицата си. Знаех, че ще бъдеш край езерото.

— Но защо…

— Понякога жената иска да бъде желана, това е всичко. — Госпожа Картър отпи от бутилката. — Мислиш ли, че съм хубава?

Кимнах. Кимнах. Тя беше една от най-хубавите жени, които бях виждал. И беше жена. Не като момичетата в училище, които доскоро носеха спортни бюстиета и си играеха на принцеси, а сега си подхвърляха бележки и замечтано въздишаха по най-новата и най-велика попгрупа. Госпожа Картър беше жена, която ми говореше за онова нещо. Чувството там долу се завърна с приток на топла кръв. Знаех, че госпожа Картър не вижда под масата, но въпреки това се смутих. Измъкнах ръката си от нейната и надигнах бутилката. Този път нямаше парене. Бърбънът ми се услади. Дадох й шишето и тя не се въздържа. Близо една четвърт от алкохола изчезна, преди госпожа Картър най-после да се опита да остави бутилката на масата, но не я уцели. Шишето падна на пода и се разби с трясък. В краката ми се разпръснаха стъкла и бърбън.

— О, Боже, аз… — каза тя. — Виж каква бъркотия направих. Лошо.

— Всичко е наред. Ще почистя. — Станах и се огледах наоколо за парцал. Стаята се завъртя около мен. Хванах се за облегалката на стола и започнах да дишам дълбоко и бавно, докато кухнята застана неподвижно. Госпожа Картър ме гледаше от стола си от жълта пластмаса и метал, а после сложи глава върху скръстените си на масата ръце.

Стоях безмълвно, докато чух, че дишането й стана равномерно в ритъма на съня. След това бутнах вратата и излязох в засилващия се нощен студ.

Трябваше да доведа мама и татко. Нуждаех се от помощ, за да завържа госпожа Картър.

— Стар е. Вече не ги печатат. — Уотсън четеше от екранчето на айфона си, докато той, Портър и Наш се бяха надвесили над учебника на бюрото на Емъри.

— "Математическият анализ в съвремието" от Уинстън Гилбърт, Томас Бродингтън и Кармел Тортън. Публикуван е за пръв път през 1923 година. Последното издание, изглежда, е от 1987-а.

Той се наведе към черната чанта "Пеликан" встрани от него и извади четка и прах за снемане на пръстови отпечатъци. Потопи четката в праха и започна да я прокарва над горната част на учебника. Ръката му описваше кръгови движения, разпръсквайки равномерно тъмния прах върху корицата.

— Желая ти успех, като го върнеш в библиотеката — намръщи се Наш.

Уотсън не му обърна внимание. Бръкна пак в чантата, извади голямо фенерче, включи го и пак се наведе над учебника.

— От работата ли ви ги раздават? — попита Портър.

Уотсън поклати глава.

— Това е "феникс 750". Има светодиодна матрица, способна да излъчи две хиляди и деветстотин лумена, близо два пъти повече от фенерчетата, които получаваме от отдел "Снабдяване". Освен това става инфрачервено и има стробоскопична функция.

Наш подсвирна.

— Еха, готино фенерче! Мисля, че ние, ченгетата трябва да искаме нови пистолети всяка Коледа, а вие — фенерчета. Струва ми се напълно логично.