Джей Баркер - Четвъртата маймуна

— Ще остане ли при нас госпожа Картър за известно време?

Татко се замисли.

— Да, шампионе, мисля, че ще остане. Виж, не можем да обвиняваме госпожа Картър за постъпките на съпруга й, но тя сигурно е направила нещо, за да го накара да изпадне в такава ярост. Ако не беше така, той нямаше да дойде тук и да заплашва майка ти, и тя нямаше да се озове в онова трудно положение. Нямаше да се наложи майка ти да го нарани. Господин Картър вероятно щеше да седи на верандата си в момента и да се наслаждава на летния ветрец заедно с красивата си съпруга и майка ти нямаше да прекарва сутринта на колене, за да изтърка всички гадости от пода на мазето. — Той поклати глава и се засмя. — Много кръв изтече от онзи човек, нали?

Не можах да не се съглася. И аз се усмихнах.

Баща ми прокара пръсти през косата си.

— А сега въпросът е какво е направила госпожа Картър, че да разстрои съпруга си толкова много? Видял ли е нещо? А ти видя ли нещо, шампионе?

Той изрече думите толкова бързо, че ме свари неподготвен.

Дъхът секна в гърлото ми и когато се опитах да говоря, от устата ми не излезе нищо. Поклатих глава и най-после казах:

— Не мисля, татко.

Баща ми присви очи.

— Не мислиш?

Не отговорих. Езикът ми сякаш се беше подул в устата и спираше думите, които искаха да излязат. Татко се втренчи напрегнато в мен. В погледа му нямаше гняв, но той разчиташе всяко мигане на очите ми и всяко потрепване на носа ми. Не отместих поглед, защото баща ми сигурно щеше да изтълкува това като за предстоящи лъжи.

— Искам да кажа, че не мисля, че е видял нещо, татко. Аз определено не видях.

Той наклони глава настрана и дълго ме гледа. Накрая се усмихна и ме потупа по ръката.

— Е, истината скоро ще излезе наяве. Винаги става така и тогава ще се справя със ситуацията много бързо. Засега обаче слънцето грее и въздухът трепти, и не възнамерявам да губя времето си в такъв великолепен летен ден.

Пресегнах се и взех препечена филия. Вече не беше гореща, но беше хубаво да сложа нещо в стомаха си.

— Как е главата ти?

Осъзнах, че главоболието ми почти е преминало. Чувствах само глухо пулсиране зад лявото око. И леко гадене.

— Много по-добре!

Баща ми протегна ръка и разроши косата ми.

— Ето, готово. Хапни нещо. Когато приключиш, искам да занесеш чиния долу на нашата гостенка. Може би и чаша портокалов сок. Предполагам, че апетитът й се е изострил. Аз ще се разходя до дома на семейство Картър и ще пооправя. Мисля да събера малко багаж в една чанта. Най-добре е да изглежда така, сякаш те са заминали на малко пътешествие, в случай че някой реши да провери как са.

— Може би трябва да преместиш колата им — предложих, гризейки препечената филия.

Той отново разроши косата ми.

— Ти наистина си цял бащичко, нали?

Ухилих се.

Музиката спря.

Ей така изведнъж, както беше започнала.

В един момент "Свиден дом Алабама" блъскаше главата й с ожесточеността на капак на прозорец по време на ураган, а после нищо.

В стаята обаче не настъпи тишина. Силен звън замени музиката и въпреки че Емъри знаеше, че звукът съществува само в главата й, шумът сякаш гърмеше от огромен високоговорител. Тонът не се засилваше, нито намаляваше, а оставаше с постоянна сила.

Бучене в ушите.

Преди три години госпожица Бъроу я беше научила на всичко за опасностите от силния шум, преди да я изпрати на първия й концерт на "Манекенът на Джак" в "Метро". Тя искаше да я уплаши и припомняйки си случая, Емъри съзнаваше, че това беше очевидно. Госпожица Бъроу й каза колко лесно продължителното въздействие на силна музика може да доведе до трайни проблеми, особено в затворена среда. Нещо от сорта, че мъничките косъмчета в ушите се увреждат като оръфани жички и карат съзнанието да възприема звук, който не съществува. През повечето време състоянието беше временно.

През повечето време.

Госпожица Бъроу й даде шумозаглушители за ушите и Емъри с радост ги прие, преди да излезе. Разбира се, не ги използва. Отказа да позволи на приятелите си да я видят с онези глупави розови неща, стърчащи от главата й. Шумозаглушителите за уши останаха в джоба й и в края на вечерта ушите й кънтяха както сега.

Онова не беше нищо в сравнение със сега, миличка. Не си ли спомняш? Онова едва се чуваше и продължи съвсем малко. В края на краищата, концертът не беше шумен, нито дълъг. Не беше като канонадата, на която си подложена сега. Колко време гърмя онази музика? Пет часа? Десет? Вече нямаш едно ухо. Сигурна съм, че това не помага.