Джей Баркер - Четвъртата маймуна

Клеър му кимна в знак на благодарност, а после се дръпна настрана, обади се на Портър и му разказа какво е научила. Не беше много, но все пак беше нещо.

Баща ми вече беше слязъл долу, когато събрах смелост да го последвам. Той се намръщи и ми каза с поглед да се върна в кухнята, а после завъртя очи, когато осъзна, че няма да го направя.

Разнесе се още едно стенание, този път по-настойчиво от другите. Татко се вцепени в основата на стълбите, втренчен в нещо в отсрещния ъгъл на мазето.

— Боже! Майко? Какво си направила?

Майка ми горе вече пееше на висок глас и тракаше с чиниите. Втора порция яхния ли сипваше? Тя не отговори на баща ми, макар да бях сигурен, че го чу толкова ясно, колкото я чувах аз.

Слязох по последните няколко стъпала и проследих погледа на татко до човек, прегърбен в ъгъла. Беше прикован с белезници за дебела водопроводна тръба. От устата му висяха краищата на кърпа, залепена с дълги ивици тиксо, което беше увито около главата му.

Помислих си, че тиксото ще откъсне косата му, когато най-после го махнат, ще я отскубне от скалпа с корените.

Очите на господин Картър умоляваха. Официалната му бяла риза беше разкъсана. Копчетата несъмнено се бяха разпилели някъде из прахоляка на пода. На гърдите му имаше дълги порязвания, някои от които започваха от рамото и се стичаха до пъпа му. Едното се спускаше много по-надолу и аз се опитах да не мисля за него. Заболяваше ме при самата мисъл за това.

Разкъсаната му риза и панталонът бяха потъмнели от кръв. Беше се събрала в гъста локва под него и във въздуха се носеше сладникавата й миризма на мед. Очите му бяха изранени, тъмносини, почти черни, и носът му определено беше счупен.

Баща ми се втренчи в него.

— Ние не се държим така със съседите си. Той, изглежда, здравата е загазил.

Опитах се да кажа нещо, но пресъхналото ми гърло издаде само едно немощно сумтене.

Господин Картър ни гледаше гневно и хленчеше зад кърпата в устата си. Лицето и яката на ризата му бяха изцапани със сълзи.

Майка ми изтрополи надолу по стълбите зад нас и се вгледа ядосано в господин Картър с презрение и раздразнение, които повишиха температурата в помещението.

— Този… този човек, който дори не заслужава да бъде наричан така, преби от бой красивата си съпруга по-рано днес, а после реши за уместно да дойде тук, да размахва мъжките си части и да ми каже, че ще ми даде онова, което чувства, че предстои. Е, аз не мислех, че предстои нещо и нямах намерение да търпя отношението, което той показа към горката малка Лиза. Господ знае, че тя никога не би наранила никого, нито дори това жалко подобие на човек.

Баща ми се замисли за момент

— И ти си го пребила и си го оставила в мазето ни?

— О, не го пребих. Бутнах го по стълбите, оковах го за водопроводната тръба и се залових да изрежа злото от него. Работата беше мръсна и дори след три часа, опасявам се, че напреднах съвсем малко. Но работих с голям апетит. Смятах да продължа, след като изядем вечерята, която изстива, докато говорим.

Татко кимна бавно, а след това се приближи до господин Картър и приклекна до него.

— Вярно ли е, Саймън? Преби ли от бой съпругата си? Дойде ли тук, в дома ми, и заплаши ли жената, която обичам? Майката на това хубаво момче ей там? Направи ли тези неща, Саймън?

Господин Картър поклати енергично глава. Очите му се стрелкаха ту към баща ми, ту към майка ми.

Мама извади дълъг нож, който държеше зад гърба си, и нападна господин Картър.

— Лъжец! — изпищя тя и заби ножа в тлъстините на корема му. Той изкрещя от болка и лицето му първо се зачерви, а после пребледня. Майка ми извади ножа от тялото му.

От раната изтече изненадващо малко кръв. Гледах заинтригуван как под бялата му плът сега се виждат жълта тлъстина и тъмни мускули. Раната се отваряше и затваряше, сякаш дишаше сама. Пристъпих крачка напред, за да виждам по-добре. Мама отново вдигна ножа.

Ако искаше да я спре, татко несъмнено можеше да го направи. Той обаче гледаше спокойно майка ми от мястото, където беше приклекнал до господин Картър.

Мама заби ножа в бедрото на господин Картър с такава сила, че върхът изтрака, когато мина през крака му и се удари в бетонния под. Господин Картър отново извика и се разплака. Това ми се стори малко смешно. Възрастните мъже не трябва да плачат. Татко ми го каза.