Джей Баркер - Четвъртата маймуна

Портър погледна Наш.

— Смятаме, че е отвлечена.

Лицето на момчето пребледня.

— Но кой би… Защо?

— Предполагаме, че е била отвлечена от парк "А. Монтгомъри Уорд", докато е тичала за здраве вчера. Паркът е на около километър и половина от…

Тайлър кимна.

— Знам къде е. Ем непрекъснато тича там. Боже, казах й да не ходи сама, но тя никога не ме слуша. — Очите му се напълниха със сълзи и той ги избърса с ръкава си. — Ем е много хубаво момиче и носи тесен, прилепнал за тялото й екип за джогинг. Все й казвам, че това не е безопасно. Градът е пълен с откачалки. О, Боже. Изпратих й куп съобщения, но тя не ми отговори. Това не й е присъщо. Обикновено ми се обажда след една-две минути. Но от вчера не съм я чувал. Смятах да отида в дома й веднага щом свършат часовете.

— В кое училище учи Емъри?

— Не учи. Искам да кажа, че учи, но вкъщи. С частни учители — отговори Тайлър.

— Частна учителка ли живее с нея?

Момчето кимна.

— Госпожица Бъроу.

— Как е малкото й име?

— Не знам, съжалявам. Тя предимно стои в стаята си, когато отида при Ем. Не говоря много с нея.

— Имаш ли представа къде можем да я намерим?

Тайлър поклати глава и попита:

— Мислите ли, че Емъри е добре? Не мога да повярвам, че някой би я отвлякъл.

Колби се размърда зад тях. Портър беше забравил, че директорът е в стаята.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Тайлър.

Портър извади визитна картичка от задния си джоб и му я даде.

— Ако чуеш нещо, обади ми се.

— Проследихте ли телефона й? Можете да го направите, нали?

— Телефонът й не работи от вчера — отговори Наш. — По всяка вероятност е изключен.

— И двата ли?

Току-що изкъпан, с още влажна коса и ухаещ на детска пудра, аз излязох наперено от стаята си и се върнах в кухнята. Апетитът ми се беше изострил и яхнията с говеждо месо миришеше чудесно. Седнах на мястото си до масата и започнах да загребвам от чинията, напомняйки си да не забравям да дъвча. Песента на Ричи Валънс, която майка ми беше пяла, се беше набила в главата ми и установих, че си я тананикам, докато ям. Винаги съм бил музикален, дори на такава млада възраст мама и татко все още бяха в мазето. Смехът им се извисяваше по стълбите и отекваше, когато стигнеше до горе. Много се забавляваха. Загубих интерес, когато господин Картър загуби съзнание за трети и последен път. Мисля, че накрая сърцето му не издържа. Определено беше загубил много кръв, но не достатъчно, за да го убие. Човешкото тяло може да загуби четирийсет процента от пълния си обем, преди да умре. Едър мъж като господин Картър сигурно имаше четири-пет литра кръв. Съмнявам се дали беше загубил повече от литър — литър и половина. Понякога е трудно да се каже, но когато кръвта образува локви както сега в мазето, лесно може да се прецени.

Не, уби го не загубата на кръв, а страхът.

Гледах от стълбите, когато баща ми извади с изпукване очите на господин Картър. Мисля, че в първия момент господин Картър не разбра какво е станало, но после татко сложи очите в ръката му. Беше ги стиснал твърде силно. Баща ми се засмя, а майка ми продължи да реже — отначало малки разрези, само няколко по-дълбоки. Тя си играеше с господин Картър. Разрязваше рамото му два-три сантиметра, колкото да привлече вниманието му, а после забиваше ножа дълбоко в крака му и завърташе (тя обожаваше да завърта ножа). Тъй като вече нямаше очи, той не знаеше къде или кога ще бъде следващото разрязване. Мисля, че това напрежение ускори ритъма на сърцето му. Когато господин Картър започна да изпада в шок, татко ме изпрати горе да донеса ароматните соли. Никой не искаше господин. Картър да припадне насред всичкото това вълнение. Нямаше да е забавно. След известно време обаче нямаше какво повече да направим, за да го държим буден. Шокът обикновено разваля удоволствието.

Накрая господин Картър изпусна дълга въздишка. Тялото му се сгърчи конвулсивно в спазъм, а после се скова и се отпусна безжизнено върху бетона. Мисля, че той пак напълни гащите, но вече беше толкова изцапан, че не бях сигурен.

Майка ми беше започнала всичко, затова знаех, че баща ми ще я накара да почисти. Такова беше правилото. Татко обичаше правилата, създадени от него.

От мазето отново се разнесе смях. Какво ли правеха още?

Посягах да си взема поредната лъжица яхния, когато чух, че някой почука на рамката на мрежата против насекоми на кухнята ни. Обърнах се и видях, че от другата страна стои госпожа Картър. Около очите й имаше ужасяващи тъмнолилави сенки, а на лявата й буза — голяма синина. Държеше лявата си китка с другата си ръка.