Джей Баркер - Четвъртата маймуна

Майка ми завъртя ножа в полукръг и после пак издърпа острието. Този път имаше кръв, много кръв. Под потрепващия му крак започна да се образува нова локва.

Не можах да не се усмихна. Не харесвах господин Картър. Изобщо не го харесвах. И след онова, което той направи с госпожа Картър? Беше приятно да го гледам как си получава заслуженото. Жените винаги трябва да бъдат уважавани и ценени. Така му се падаше.

Гимназия "Уотни Вейл" беше ниска триетажна сграда от стомана и стъкло и се намираше на север от Университета на Илинойс в Чикаго. Неизменно класирана сред петте най-добри гимназии в щата, "Уотни" беше едно от най-желаните училища в града. Пазачът поведе Портър и Наш по коридорите, покани ги в главната канцелария и им каза да почакат, докато намери директора. След по-малко от минута вътре влезе нисък, плешив мъж, който нервно въртеше в ръцете си айпад.

— Добро утро, господа. Аз съм Колби, директорът на гимназията. Какво мога да направя за вас?

Портър се ръкува с него и му показа полицейската си значка.

— Искаме да говорим с един от вашите ученици, Тайлър Мейдърс. Той на училище ли е днес?

Колби погледна нервно двете жени, които стояха зад рецепцията и съсредоточено наблюдаваха мъжете. На столовете покрай стената седяха трима ученици, които гледаха кръвнишки.

— Защо не влезем в кабинета ми? — усмихна се той и посочи малка стая вляво. Тримата влязоха вътре и след като седна зад бюрото си, Колби попита: — Тайлър? Загазил ли е?

Портър и Наш се настаниха на двата стола срещу директора, които бяха малки, ниски и неудобни. Портър мигновено изпита чувството, че се е пренесъл назад в младежките си години и че има неприятности. Дланите му се изпотиха. Въпреки че беше по-нисък най-малко десетина сантиметра, директорът Колби го гледаше отвисоко от голямото си кожено кресло. Погледът му беше авторитетен и накара Портър да се почувства така, сякаш му оставаха пет минути до изключване от училище. Той се отърси от мислите си и се наведе напред.

— Съвсем не. Искаме само да говорим с него за гаджето му.

Колби се намръщи.

— Гадже? Не знаех, че той има гадже.

Наш зареди снимка на мобилния си телефон и го плъзна по бюрото.

— Името й е Емъри Конърс. Тя ученичка ли е тук?

Директорът взе телефона и се вгледа в снимката, а после написа името на компютъра си и погледна резултатите.

— Не, тя не учи тук. — Той върна телефона на Наш и след това натисна бутон на бюрото си. — Госпожице Колдуел? Моля, намерете Тайлър Мейдърс и му кажете да дойде в кабинета ми.

— Да, господине — отговори безплътен глас.

Портър погледна Наш, който беше необичайно тих.

Ръцете му бяха сложени на коленете и очите му не поглеждаха Колби. Портър можеше само да предполага какви бели е правил партньорът му като ученик. Сигурно непрекъснато го бяха викали при директора. Колби също забеляза това, но предпочете да не казва нищо, само се усмихна самодоволно и написа нещо на айфона си.

— Тайлър, изглежда, е в час по математика, на третия етаж. Да ви предложа ли нещо за пиене, господа? — попита той.

Портър поклати глава.

— Не — отговори Наш. — Благодаря.

Пет минути по-късно на вратата се почука и в кабинета влезе момче на около шестнайсет години. Погледна двамата детективи и после кимна на Колби.

— Викали сте ме, господине.

Директорът стана.

— Влез, Тайлър, и затвори вратата. Тези двама господа са от чикагската полиция и искат да говорят с теб.

Тайлър отвори широко очи. Мозъкът му несъмнено преговори набързо всичко, което беше правил напоследък, опитвайки се да открие нещо, което би довело полицията при него.

Портър му отправи най-окуражителната си усмивка.

— Успокой се, синко. Не си направил нищо лошо. Искаме да поговорим за Емъри.

Тайлър придоби озадачен вид.

— Ем? Добре ли е тя?

Портър се обърна към Колби:

— Ще бъдете ли така любезен да ни дадете няколко минути да поговорим с господин Мейдърс?

Директорът на гимназията поклати глава.

— Съжалявам, но той е непълнолетен. Опасявам се, че без да присъства родител, трябва да остана в стаята.

— Добре — отвърна Портър, стана от малкия стол и седна на ръба на бюрото, попречвайки на Колби да вижда ученика. Наш направи същото. Директорът се прокашля зад тях, но не каза нищо.

— Кога за последен път видя Емъри?

Тайлър пристъпи от крак на крак.

— Мисля, че в събота. Ходихме на кино и вечеряхме в центъра на града. Добре ли е тя? Изнервяте ме.