Джей Баркер - Четвъртата маймуна

Клеър вдигна ръка.

— Не е дете.

Сред тълпата се разнесе тих шепот на облекчение. Жената със сивия пуловер хвърли на другите поглед, който казваше: "Аз ще се заема", и отново се обърна към Клеър:

— Тогава кого?

Тя очевидно беше Кралицата на майките, защото групата й се подчиняваше. Дори плачът на децата започна да стихва.

Клеър зареди на телефона си снимката, която й беше изпратил Клоз, и я показа на жената.

— Името й е Емъри Конърс. Петнайсетгодишна. Смятаме, че вчера около шест вечерта е дошла да тича в парка и е била отвлечена. Познавате ли я?

Жената протегна ръка към телефона.

— Може ли?

Клеър кимна и й го даде.

Жената смръщи чело, присви очи и се вгледа в екранчето, а после се обърна към тълпата.

— Мартин?

Двамата мъже стояха най-отзад в групата. Онзи вдясно, с панталон в цвят каки и официална светлосиня риза, намести очилата си с дебели стъкла на носа си и се приближи. Жената му даде телефона.

— Това е тя, нали?

Той кимна.

— Боже, казах ти, че нещо не е наред. Трябваше да се обадим на полицията.

Клеър взе телефона си, закачи го на колана си и извади тефтерче и писалка от задния си джоб.

— Мартин? Как е фамилното ви име?

— Отнър. Мартин Р. Отнър. — Той започна да го изрича буква по буква, но Клеър махна с ръка.

— А вие? — попита тя жената със сивия пуловер.

— Тина Дилейн. Повечето от нас сме тук няколко пъти в седмицата, въпреки че по това време на годината аз се опитвам да излизам всеки ден. Докато все още е топло. По-добре е децата да изгарят енергия тук, отколкото вкъщи.

Клеър огледа децата. Освен няколко, които се бяха вкопчили в родителите си, повечето се бяха скупчили около люлките. Само момченцето, което бършеше сополите от лицето си с пуловера си, стоеше до климушката. Къде ли бяха родителите му? Клеър отново се обърна към Тина Дилейн.

— Какво видяхте?

— Момичето тича тук почти всеки ден — отговори Тина. — Вчера, когато заобиколи завоя отзад, я изгубих от поглед сред дърветата. Обикновено се появяваше от другата страна след няколко секунди, но този път не се показа. Казах на Мартин и решихме да отидем да проверим. На половината път видяхме, че от горичката излезе един човек, който я носеше на ръце. Той каза, че е навехнала глезена си, паднала и ударила главата си. Познавал я и щял да я закара в болницата. Щяло да стане по-бързо, отколкото да се обади за линейка. Преди някой от нас да успее да реагира, мъжът побягна, сложи момичето на предната седалка на колата си и потегли.

— И не се обадихте на полицията? — намръщи се Клеър.

— Той каза, че я познава — тихо изрече Мартин.

— Каква кола караше мъжът?

Тина стисна устни.

— Бяла тойота.

Мартин поклати глава.

— Не беше бяла, а бежова.

— Не, той беше с бяла тойота. Сигурна съм.

— Определено не беше бяла. Беше бяла или може би сребриста. И не беше тойота, а форд — "фокус" или "фиеста".

— Къде беше спрял?

Мартин посочи малка редица места за паркиране в края на Ери Стрийт.

— Ей там, под стълба с лампата.

Клеър погледна натам, но не видя камери за наблюдение.

— Добре, изчакайте тук един момент. Ще изпратя някой от полицаите да запише показанията ви.

— Ще трябва ли да съставим портрет по описание заедно с полицейски художник? — попита Тина. — Винаги съм искала да го направя!

— Ами очна ставка? — приглася й Мартин.

— Моля, изчакайте тук — повтори Клеър, обърна се и тръгна към групата полицаи.

Лейтенант Белкин я позна и й махна с ръка.

— Изпратих полицаи да огледат кръстовището между Ери Стрийт и Кинсгсбъри Стрийт. Каква е историята тук?

Клеър врътна глава към бригадата от родители.

— Онези двамата най-отпред твърдят, че редовно са виждали Емъри да тича в парка. Вчера поела по пътеката зад онези дървета, не се появила твърде дълго и после някакъв мъж я изнесъл на ръце. Може да е била в безсъзнание. Казал им, че паднала и ударила главата си и че щял да я закара в болницата. Познавал я.

Белкин свали фуражката си и прокара пръсти през оредялата си руса коса.

— Господи, значи той я е отмъкнал ей така? Огледали ли са го добре?

— Видели го, че я качва в бяла, бежова или сребриста тойота или форд — отговори Клеър. — Щом си спомнят толкова зле превозното средство, кой знае как ще опишат мъжа. Говорих само с онези двамата най-отпред. Трябва да разпитаме и всички онези хора на площадката за кучета. Изпрати някого там, за да сме сигурни, че никой няма да се измъкне.

Той посочи двама от полицаите, които се бяха събрали пред микробуса на криминалистите, и даде указания на екипа си.