Джей Баркер - Четвъртата маймуна

Качихме се по задните стъпала и баща ми бутна вратата на кухнята. Усетих, че някой ме гледа. Обърнах се за момент и видях, че госпожа Картър стои на прозореца и ни наблюдава. Държеше нещо до лицето си. Приличаше на торбичка със замразен грах.

Майка ми стоеше пред умивалника и бършеше чинии. Когато влязохме, тя се усмихна сърдечно и леко целуна татко по бузата.

— Как мина денят ти, мили?

Баща ми също я целуна и остави куфарчето си на плота.

— О, едно и също… Нещо ухае чудесно. Какво е? — Той вдъхна дълбоко мириса и се приближи до голямата тенджера на печката.

Мама уви ръце около него.

— Сготвих яхния с говеждо месо, любимата ти! Какво друго може да бъде?

Очите ми трескаво се стрелкаха насам-натам — кухнята, дневната, коридора. Вратите на двете спални и на банята бяха отворени. Нямаше следа от господин Картър. Знаех, че той не е излизал. Бях сигурен. Нямаше как да не мине покрай мен и…

— Е, ухае вкусно — каза напевно баща ми. — Защо не сложиш масата, шампионе? Аз ще си налея нещо хубаво с лед.

Мама ми се усмихна.

— Прибори и дълбоките чинии за супа от сервиза, миличък. Онзи хубавия, червения.

Сигурно бях ококорил очи, големи като палачинки, но майка ми, изглежда, не забелязваше това. Тя започна да си подсвирква, надяна готварски ръкавици и занесе тенджерата с яхнията на масата за хранене.

Застанах вцепенен за момент, приковал поглед в нея, а после отидох до чекмеджето със сребърните прибори и извадих три супени лъжици. Въпреки че бях пораснал много през изминалата година, пак не можех да достигна шкафа с дълбоките чинии. Имахме малка стълба в кухнята за такива случаи. Качих се, взех три дълбоки чинии и продължих да нареждам масата.

Баща ми се върна с питието си, седна и затъкна кърпа за хранене в яката на ризата си.

— Е, какво прави днес, приятел? — попита ме той.

Погледнах мама. Тя беше заета да реже хляб. Господин Картър не беше в кухнята, нито в някоя от спалните или в дневната. Иначе баща ми щеше да го види. Той обаче не си беше тръгнал. Знаех го.

— Ами, мотах се насам-натам. Нищо особено — отговорих.

Майка ми остави хляба на масата и седна. Загреба яхния с черпака и напълни чинията ми догоре.

— Големи порции за всички! — засия тя.

Втренчих се в яхнията.

Татко се усмихна на мама.

— Ами ти? Как мина денят ти?

Майка ми му сипа яхния колкото на мен.

— О, нещата тук бяха много спокойни. Няма нищо интересно за разказване.

Отново се вторачих в яхнията.

Господин Картър го нямаше никъде.

Майка ми не беше… Не би могла. Нали?

Посегнах към лъжицата си и стомахът ми се преобърна. Имах чувството, че ще повърна, като избълвам невиждано количество. Опитах се да не вдишвам мириса на месо, който се разнасяше от чинията ми, подправките и другите съставки. Яхнията наистина ухаеше чудесно и тази мисъл накара повръщането да се покатери малко по-близо до гърлото ми.

Наблюдавах как баща ми загреба пълна лъжица, пъхна я в устата си и задъвка с наслада. Майка ми ни гледаше, но и тя изяде една лъжица, много по-внимателно от татко. Усмихна се и после избърса ъгълчетата на устата си с кърпата за хранене.

— Харесва ли ти? — попита тя. — Изпробвах нова рецепта.

Бях втрещен.

Баща ми кимна доволно.

— Това може би е най-хубавата яхния с говеждо месо, която си правила. Ти си кулинарна магьосница, скъпа моя.

— Може ли да ме извините? — попитах. Стомахът ми се свиваше.

Мама и татко се обърнаха към мен, докато дъвчеха горкия господин…

От мазето се чу тихо стенание.

Баща ми и аз се обърнахме по посока на звука. Майка ми не помръдна. Продължи да се храни, втренчила очи в чинията си.

— Какво беше…

И после се чу пак, този път непогрешимо стенание на мъж долу.

Татко стана.

— Чу се от мазето.

— Трябва да довършиш вечерята си, мили.

Баща ми бавно тръгна към вратата, която водеше към мазето.

— Какво става? Кой е там?

— Яхнията ти ще изстине. Никой не обича студена яхния.

Скочих и застанах зад татко, който протегна ръка към валчестата дръжка на вратата и превъртя протрития месинг.

Не исках да слизам в мазето. Стълбите бяха стръмни и скърцаха и под най-малката тежест. Стените бяха влажни и мръсни. Таванът беше убежище на повече паяци, отколкото гората зад къщата ни. Осветлението се състоеше само от една гола електрическа крушка, окачена в средата на помещението. Все се страхувах, че ще угасне, докато съм там долу. Ако това се случеше, нямаше как да избягам. Щях да остана затворен там завинаги и паяците щяха да се спуснах върху мен един по един.