Джей Баркер - Четвъртата маймуна

— От личен опит ли говориш? — ухили се Клоз. — Имаш ли нещо, което искаш да покажеш на групата?

Тя му намигна.

— Мечтай си, технологичен гений.

Портър бръкна в джоба си, извади дневника и го сложи на масата.

— И това.

Всички млъкнаха и се втренчиха в тефтерчето.

— По дяволите, помислих, че Наш си го е съчинил — рече Клоз. — Наистина ли шибанякът е носел дневник? Включи ли го в описа на веществените доказателства? Няма го.

Портър поклати глава.

— Не искам медиите да знаят за дневника. Още не.

Клоз подсвирна.

— Писмен манифест на У4М? Мамка му, това струва цяло състояние.

— Не е манифест, а по-скоро автобиография, която започва от детството му.

Клоз се облегна назад на стола си.

— Неща като: "Днес на училище Беки Смит беше облечена с онази къса червена рокличка, която харесвам. Това ме направи щастлив. Реших да я проследя до дома й да я попитам дали иска да ми стане сериозно гадже. Тя отказа и аз я изкормих в дневната. Утре в училищната столова ще има пица. Обичам пица, но не толкова колкото бургерите. Бургерите със сирене са…"

Клеър го замери с химикалката си.

— Ох!

Наш кимна към дневника.

— Добре, ще попитам за очевидното, за което не иска да говори никой. Отгърна ли накрая? Какво пише на последната страница?

Портър протегна ръка и бутна дневника, който се плъзна по масата и спря пред партньора му.

— Хайде, виж.

Наш присви очи и взе тефтерчето. В стаята настъпи тишина. Той прелисти на последната страница и започна да чете на глас:

— Ах, добри господине. Майка ти не ти ли е казвала, че да надникнеш крадешком в края на едно хубаво четиво, преди да си заслужил това право, е смъртен грях? Писателите по цялата тази наша страхотна планета се обръщат в гробовете си, въртят очи от възмущение или направо те проклинат. Бих искал да отбележа, че искрено съм разочарован от теб, но това ще бъде лъжа. Ако ролите ни бяха разменени и аз бях на твоето място, несъмнено бих направил същото. Но, уви, отговорите, които търсиш, не са тук накрая. Предлагам да си налееш чаша хубаво кафе, да настаниш удобно задника си на любимия си стол и да се върнеш в началото. Наистина трябва да започнеш от там, не мислиш ли? Как ще разбереш как завършва нашата история, без да знаеш как съм започнал? Да опознаеш мен, означава да разбереш причините ми, а причини има. Трябва само да знаеш къде да погледнеш. Трябва да умееш да четеш между глупавите ситни редове. Това е половината от забавлението, нали? Да се научиш да играеш играта. Желая ти успех, приятелю. Стискам ти палци, сериозно. Всичко това е много забавно, не мислиш ли?

Наш прелисти още няколко страници и после хвърли дневника на масата.

— Копеле.

Портър взе тефтерчето.

— Чета това нещо и все още не съм сигурен как да го разбирам. Това е автобиографичен разказ за живота на У4М, но засега не съм попаднал на нищо, което да ни помогне да открием Емъри. Намирам само несвързаното бръщолевене на един много психически неуравновесен човек.

— Шибанякът е мъртъв, но продължава да ни се подиграва и да ни дразни.

— Може би трябва да преснимаш дневника. Ако четем всички, ще стигнем по-бързо до края — предложи Клеър.

Портър поклати глава.

— Нямаме време да го превръщаме в литературен кръжок и искам всички да се съсредоточите върху задачите си. Не мога да поверя дневника на никого извън тази стая, затова ще остане в мен. Чета бързо и ако попадна на нещо, веднага ще ви кажа.

— Ами камерата на местопроизшествието? — попита Уотсън. — Някой прегледа ли записа?

— Отправих официално искане, но от Централата още не са изпратили анализ — отговори Клоз. — Ще продължа да работя по въпроса.

— Най-малкото видеозаписът ще покаже дали той е изскочил нарочно пред автобуса, или е било нещастен случай — каза Портър. — Ако извадим късмет, може да се сдобием с ясен кадър на лицето му.

Наш повдигна рамене:

— Аз залагам на самоубийство. Защо иначе ще носи дневника? Знаел е, че скоро някой ще го прочете, иначе нямаше да напише последната страница. Искал е да си отиде от този свят по собствена воля, вместо да го разяде ракът. Готов съм да се обзаложа, че е искал да намерим дневника като едно последно "да ви го начукам".

— Ако е смятал да се самоубие, защо ще го прави, преди да изпрати по пощата ухото? — попита Уотсън.

— Няма ли да е по-логично първо да приключи с последната жертва?

— Серийните убийци не са най-логичните членове на племето — каза Наш. — Може да е взел ухото, знаейки, че то ще ни помогне да го идентифицираме като У4М.