Джей Баркер - Четвъртата маймуна

В мазето живееха чудовища.

Баща ми отвори вратата и запали лампата. Крушката озари с жълтеникава светлина основата на дългото стълбище. Пак се разнесе стенание. Този път по-силно и по-настойчиво.

— Стой тук, шампионе.

Увих ръце около него и поклатих глава.

— Не слизай там долу, татко.

Той смъкна ръцете ми.

— Стой тук горе с майка си.

Мама все още седеше до масата за хранене и си тананикаше някаква мелодия. Мисля, че беше песен на Ричи Валънс.

Баща ми тръгна надолу по стълбите. Беше ги преполовил, когато реших да го последвам.

Клеър стоеше пред голяма скулптура от неръждаема стомана в парк "А. Монтгомъри Уорд". Според месинговата табелка паметникът се наричаше мемориална площадка. Тя го беше виждала няколко пъти от разстояние, докато караше по Ери Стрийт, но сега, когато стоеше толкова близо, трябваше да признае, че няма абсолютно никаква представа какво представлява купчината метал. Имаше такъв вид, сякаш Годзила е излапала инвентара на магазин за уреди от неръждаема стомана и после го е изакала насред чистия парк.

Клеър засенчи с ръка очи срещу слънцето и се огледа наоколо. Паркът не беше голям, но тя разбираше защо е привлекателен, особено за бегачи като Емъри. По периметъра в западната страна имаше пътека, която се виеше по брега на северния ръкав на река Чикаго. Забеляза детска площадка вляво и голяма, опасана с ограда площ вдясно. Вътре тичаха най-малко десетина кучета заедно със стопаните си, гонейки топки, фризбита и от време на време по някое малко дете.

Тя преброи дванайсет души с кучета. В другия край на парка стояха шестима възрастни, които наблюдаваха децата на площадката. Клеър реши да отиде при люлките.

Когато се приближи, няколко майки и двама мъже я погледнаха предпазливо.

— Здравейте! — каза тя с най-обезоръжаващия си тон, който обаче не се оказа достатъчно обезоръжаващ. Двамата мъже се усмихнаха насила и нервно огледаха групата. Три от майките хванаха за ръка децата си. Едната дори избута дъщеря си пред себе си. Човек очевидно се нуждаеше от дете, за да бъде поканен в тази компания. Непознатите възрастни, които се мотаеха сами в парка, не бяха добре дошли. Клеър започна да се съмнява в решението си. Тези хора имаха такъв вид, сякаш можеха да хапят не по-лошо от кучетата в другия край на парка. Тя им показа служебната си карта. — Аз съм детектив Нортън от чикагската полиция. Нуждая се от съдействието ви.

Зад нея изсвирвайки с гуми спряха три патрулни коли и микробус на отдела по криминалистика. Светлините им проблясваха, но не бяха включили сирените си. От автомобилите се изсипаха дузина униформени полицаи. Задната врата на микробуса се отвори и към групата се присъединиха трима криминалисти. Жена, облечена с черен панталон и сив пуловер, взе дъщеря си от люлката и се приближи.

— Какво става?

Клеър знаеше, че ако спомене У4М, всички ще грабнат децата си и ще изчезнат в оживените улици в следобеда, преди да има възможност да ги попита нещо. Да бъдеш уклончив не означава, че лъжеш, помисли си тя. Може да бъда уклончива.

— Смятаме, че вчера от този парк е изчезнало едно момиче. Ако ни отделите пет минути, бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

Изминаха една-две секунди и после всички започнаха да говорят едновременно — първо помежду си, а после на Клеър, която не разбра нито една дума. Три от децата се разплакаха не за друго, а защото не можеха да надвикат възрастните. Клеър вдигна ръце.

— Моля всички да млъкнат!

Разпищя се четвърто дете. От другата страна на парка излая куче, последвано от друго и после още две. За няколко минути те се включиха сред гласовете в оглушителната врява.

— Достатъчно! — извика Клеър с тон, който обикновено пазеше за гаджетата си, преди да сложи край на връзката и да ги изпрати да си вървят по живо по здраво.

Възрастните млъкнаха и децата бързо ги последваха. Всички освен едно пълничко момченце, което стоеше до климушката. Детето продължи да плаче с хълцащи ридания. Лицето му беше яркочервено и изцапано със сополи и сълзи.

Жената със сивия пуловер взе на ръце дъщеря си и леко я залюля.

— Някой я е отвлякъл от тук? Ние като група правим всичко възможно да държим под око децата. Кварталът е хубав, но човек вече не знае с кого си има работа. Навъдиха се много откачалки. — Жената млъкна за секунда и после отвори широко уста от почуда. — Да не би да са отвлекли момиченцето на семейство Андерсън? Не съм виждала Джули и майка й цял ден. Тя е такова симпатично дете. Надявам се, че не й се е случило нищо…