Джей Баркер - Четвъртата маймуна

— Тук ли е мъжът ми? — тихо попита тя.

Взех кърпата за хранене и избърсах устата си. Всъщност нямаше защо, тъй като не бях мърльо и се хранех чисто, без да се цапам.

— Не се е връщал у дома. Минаха часове. — Гласът й беше тих и прегракнал. Госпожа Картър явно беше плакала дълго. Зачудих се защо иска мъжът й да се прибере вкъщи. Той я беше пребил от бой. Наистина ли тя щеше да му позволи да се върне, сякаш не се е случило нищо?

Станах от масата и тръгнах към вратата. Видях, че не е заключена. Нямах намерение да поканя вътре госпожа Картър, но това не означаваше, че тя няма да влезе сама. Не беше непозната в нашия дом. Обикновено почукваше два пъти на рамката на мрежата против насекоми и направо влизаше. И защо не? Този път обаче не го направи. Стоеше на прага и се олюляваше. Гледаше ме с ударените си очи с тъмнолилави сенки, които всъщност представляваха само цепки и искаха да се затворят.

— Ще попитам мама. Дайте ми минута — рекох с гласа си на възрастен, който звучеше напълно безразлично и уверено и говореше: "Може да ми вярвате. Тук съм, за да ви помогна с всичко, любезна госпожо!"

Тя кимна. Движението сигурно й причини болка, защото лицето й се изкриви в гримаса на неприятно чувство.

Предложих й усмивка и после заподскачах надолу по стълбите към мазето.

Портър и Наш намериха Клоз прегърбен пред компютъра в отсрещния край на отдел "Информационни технологии". На бюрото му бяха разхвърляни наръчници, листове, опаковки от готова храна за вкъщи и голяма колекция от сувенири с Батман. Наш посегна към копие на Батмобила, но Клоз го перна с линийка по ръката, преди да успее да го вземе.

— Когато идвам у вас, не си играя с твоите барбита. Не пипай нещата ми — изръмжа той.

— Какво откри? — попита Портър.

— Вторият телефон също не работи, но вижте това.

— Клоз посочи екрана в средата на редицата от пет монитора пред него. В лявата страна няколко души стояха на ъгъла и чакаха да пресекат улицата.

Портър се наведе по-близо.

— Виждаш ли го?

Клоз посочи малко пространство на екрана между едър мъж с черен костюм и жена с бебешка количка.

— Виждаш ли това? Горната част на меката му шапка?

Портър присви очи.

— Не я виждам.

— Ще превъртя напред видеозаписа. — Клоз натисна няколко клавиша на клавиатурата и кадрите се придвижиха напред. Жената се наведе и прошепна нещо на детето в количката. Човекът зад нея се видя за няколко секунди. Меката му шапка беше леко кривната надолу и прикриваше лицето му от камерата, но определено беше той.

— Можеш ли да го увеличиш? — попита Портър.

Клоз завъртя малък контролен уред до компютърната мишка и образът се уголеми.

— Изображението става твърде зърнесто, когато се увеличи много. Това обаче няма голямо значение, защото пречи да видим лицето му. Гледайте сега. — Той отново пусна видеозаписа и картината се придвижи напред на забавен каданс. Автобусът пълзеше на екрана бавно, с малка част от действителната си скорост, приближавайки се към кръстовището. Светофарът в горния десен ъгъл на екрана блесна в зелено.

— Шофьорът не излъга. Светофарът е светел зелено, когато се е приближил.

Клоз почука по екрана с химикалката си.

— Наблюдавайте нашия човек.

Автобусът се приближи до групата хора и мъжът с меката шапка излезе пред другите. Шапката закриваше лицето му. Той се огледа наляво и надясно и с едно бързо движение скочи от тротоара и се изстреля на платното. Краката му така и не докоснаха земята. Рамото му се блъсна в решетката на автобуса и ударът го отхвърли напред. Дори на бавна скорост, нещата се случиха бързо. Тялото му сякаш се сля с предницата на автобуса, а след това се отлепи, полетя във въздуха и изчезна от екрана.

— По дяволите! — измърмори Наш.

Автобусът отмина, оставяйки хората на ъгъла да гледат втрещено.

— Униформените полицаи са говорили с тези хора, но никой не си спомня мъжа — добави Клоз. — Повечето гледали телефоните си и се движели на автопилот. Никой не можал да даде описание. Човек би си помислил, че мъж с мека шапка би се откроявал сред останалите.

— Той очевидно изскача пред автобуса. Това е сигурно — отбеляза Наш. — Изобщо не е възнамерявал да стигне до пощенската кутия. Самоубийство с градски транспорт.

— Гледах видеозаписа стотина пъти, с различна скорост и увеличение. Няма ясен кадър на лицето му — рече Клоз. — Ако питате мен, той е играл пред камерата. Шантавите му дрехи го отличават, но той е кривнал шапката си така, че камерата да не заснеме ясно лицето му. Знаел е точно какво прави и мисля, че е искал да го забележим, но не и лицето му. Затова се е издокарал така.