Джей Баркер - Четвъртата маймуна

Изкачих стълбите бавно като охлюв. Мозъкът ми кипеше, опитвайки се да съчини правдоподобна история. Как да попреча на госпожа Картър да влезе в къщата или по-лошо — да слезе в мазето?

Заварих я да седи до масата в кухнята. Пак беше плакала. Избърса очите си с влажна кърпичка, докато чоплеше филия хляб.

Стигнах до горе и затворих вратата зад гърба си. Рамката се издуваше през летните месеци и се наложи да дръпна силно валчестата дръжка, за да я затворя плътно.

Прекосих кухнята и седнах до масата, приковал очи в изстиналата яхния.

— Има проблем с бойлера и мама е долу и помага на татко да се опита да го поправи.

Изрекох думите толкова тихо, че едва ги чух. Лъжата не беше особено остроумна, но трябваше да свърши работа. Погледнах госпожа Картър и умореното й лице.

Тя отвърна на погледа ми. Синините й бяха станали по-тъмни само за няколко минути. Подутините се бяха увеличили. Как беше възможно един човек да причини такова нещо на някого, когото обича? Коляното й подскочи под масата. Когато заговори, гласът й беше немощен и далечен:

— Той е мъртъв, нали?

Това беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос, изречено монотонно, без дори намек за някакво чувство.

— Те работят върху бойлера. Стар е и трудно се поправя — настоях.

Госпожа Картър поклати глава и въздъхна.

— Можеш да ми кажеш истината. Всичко е наред.

Баща ми искаше да се справя с нея. Да разгадая ребуса. Ако й кажех, щяха ли да убият и нея? Ако тя умреше, аз ли щях да съм виновен? Госпожа Картър обаче имаше правото да знае. Ако не й кажех, какво щеше да направи? Да си отиде вкъщи и да се обади на полицията? И по-лошо, да им каже, че господин Картър е дошъл у нас и не се е върнал в дома си? Трябваше да й кажа.

— Той се опита да нарани мама. Тя се защити. Никой не би я обвинил, че го е направила.

Госпожа Картър отново въздъхна. Стисна смачканата си кърпичка.

— Не, предполагам.

— Трябва да ви заведа вкъщи — казах.

Тя избърса носа си с опакото на ръката си.

— Ами какво… какво направиха с… О, Боже, наистина ли е мъртъв?

Госпожа Картър се разплака. Години по-късно щях да размишлявам върху това. Жените имаха неизчерпаем запас от сълзи. Потичаха толкова лесно и с такава сила при подаден емоционален знак. Но не и мъжете. Мъжете рядко плачеха, и не от чувства. За тях болката предизвикваше водопада и пускаше кранчето с пълна сила. Жените бяха способни да се справят с болката, но не и с чувствата. Мъжете се справяха с чувствата, но не и с болката. Понякога разликата беше тънка, но съществуваше.

Аз никога не плачех. Съмнявах се дали изобщо мога да плача.

Станах и предложих ръка на госпожа Картър.

— Елате. Нека да ви заведа у дома.

Полицай Томас Мъри посрещна Портър и Наш на входната врата на апартамента на Емъри с чаша кафе в едната ръка и сандвич с шунка в другата. По униформената му риза бавно капеше майонеза. Портър си помисли да му каже, но после реши да си замълчи. Беше любопитен за колко време капката ще се стече по цялата му униформа и ще падне на пода. Наш също забеляза това, но не каза нищо. Двамата си размениха многозначителни погледи.

— Чувстваш се като у дома си, а? — попита Портър, докато влизаше вътре.

Мъри отхапа от сандвича и избърса уста с ръкава си.

— По-добре е, отколкото да си затворен в патрулна кола осем часа — измърмори той, докато дъвчеше, и кимна към дневната. — Онзи диван ей там има вградени "Вълшебни пръсти" или нещо подобно. Сядаш и възглавниците те масажират. А телевизорът някак разбира кога си тук, защото се включва, когато влезеш в стаята. Не че седя по време на работа, само от една-две минути. А, и долу има ресторант и магазин за деликатеси. От там си купих това. Най-хубавият сандвич, който съм ял. — Мъри отхапа още един залък от хлебчето се отдели парченце шунка и падна върху обувката му.

— Къде е тя, Том? — попита Портър, чието търпение се изчерпваше.

Мъри посочи към коридора, като едва не разля кафето си.

— В стаята си, вратата вляво. Малкото й име е Нанси. Нанси Бъроу. Същински фишек.

Портър мина покрай него и тръгна по коридора. Мъри го последва.

— Искам един от тези — рече Наш.

Мъри се намръщи.

— Сандвича или кафето?

— Диванът — отговори Наш.