Джей Баркер - Четвъртата маймуна

Остана една стена.

Емъри дръпна количката, повече ядосана, отколкото уплашена, и започна да брои крачките си. Когато стигна до дванайсет и пръстите й намериха ъгъла, тя спря. Къде беше вратата? Пропуснала ли я беше? Четири ъгъла, четири завоя наляво. Знаеше, че е извървяла пълен кръг. Нали?

Как беше възможно една стая да няма врата?

Какъв лош строителен проект. Кой прави стая без врата? Обзалагам се, че си пропуснала отвора.

— Не съм го пропуснала. Няма врата.

По стените високо над нея отекна изщракване. Разнесе се толкова силна музика, че в ушите й сякаш се забиха ками. Емъри притисна ръце до главата си. Прониза я остра болка, когато лявата й ръка докосна чувствителната плът, където по-рано беше ухото й. Белезниците се врязаха в другата й китка. Тя се наведе напред и извика от болка, но не можа да заглуши музиката — песен, която беше чувала. Мик Джагър ревеше нещо за дявола.

Въпреки че бяха изминали само две седмици от последния път, когато Портър влезе в стая 1523 дълбоко в подземието на Главното управление на полицията в Чикаго на Мичиган Авеню, мястото изглеждаше заспало и безжизнено.

Нищо не помръдваше.

Чакаше.

Той щракна електрическия ключ за осветлението и се заслуша, докато флуоресцентните лампи се включваха, изпращайки заряд в спарения въздух. Приближи се до бюрото си и прерови листовете и папките, разпръснати на повърхността му. Всичко беше така както го беше оставил.

Съпругата му го гледаше от снимка в сребриста рамка от отсрещния десен ъгъл. Портър не можа да сдържи усмивката си, когато я видя.

Седна на ръба на бюрото, придърпа телефона към себе си и набра номера на мобилния й телефон. След три позвънявания чу познатото съобщение на гласовата й поща.

Свързахте се с телефона на Хедър Портър. Тъй като това е гласова поща, по всяка вероятност съм видяла името ви изписано на екрана и съм решила, че не желая да говоря с вас. Ако сте готови да поднесете почитанията си във формата на шоколадова торта или други подбрани дарения на кулинарна наслада, изпратете ми подробностите в текстово съобщение и аз ще преосмисля позицията в списъка си със светските си ангажименти и може би…

Портър затвори и прелисти папка с надпис "Убиецът "Четирите маймуни"". Всичко, което бяха научили за него, се поместваше в тази единствена папка, поне до днес.

Портър преследваше Убиеца "Четирите маймуни" от пет години. Седем мъртви момичета.

Двайсет и една кутии. Не можеш да забравиш кутиите.

Никога нямаше да забрави кутиите. Те го измъчваха всеки път, когато затвореше очи.

Стаята не беше много голяма, девет на осем метра. Освен бюрото на Портър, имаше още пет метални бюра, по-стари от повечето служители на градската полиция в Чикаго, наредени произволно в помещението. В отсрещния ъгъл имаше стара дървена маса за конференции, която Портър беше намерил в склад по-нататък по коридора. Повърхността й беше издраскана и очукана. Потъмнелият кленов фурнир беше осеян с кръгчета, останали от стотици стъклени и порцеланови чаши и кенове, които бяха стояли върху нея през годините. Имаше и голямо кафяво петно, което Наш се кълнеше, че прилича на Исус Христос (Портър мислеше, че прилича само на кафе). Много отдавна се бяха отказали да се опитват да изчистят петното.

Зад масата за конференции имаше три бели дъски. На първите две бяха закачени снимки на жертвите на У4М и на различните местопрестъпления. Третата беше празна в момента. Екипът я използваше предимно по време на съвещания.

В командния център влезе Наш и даде на Портър чаша кафе.

— Уотсън отиде в "Старбъкс". Казах му, че ще се срещнем тук, след като се обади на лейтенанта горе. И другите идват. Какви мисли се въртят в главата ти? Надушвам пушек.

— Пет години, Наш. Започвах да си мисля, че никога няма да видим края на тази история.

— Има най-малко още едно отвлечено момиче. Трябва да го намерим.

Портър кимна.

— Да, знам. И ще го намерим. Ще го заведем вкъщи.

Той беше казал същото и за Джоуди Блумингтън само преди шест месеца, но не я бяха открили навреме. Не можеше да се изправи пред още едно покрусено семейство.

— Ето те най-после! — извика Клеър Нортън от вратата и Портър и Наш се обърнаха. — Това място е като морга без теб, Сами. Дай да те прегърна! — Тя прекоси стаята и уви ръце около него. — Ако се нуждаеш от нещо, каквото и да е, обади ми се, чу ли? Искам да ми обещаеш — прошепна Клеър в ухото му. — Готова съм за теб денонощно, седем дни в седмицата.