Джей Баркер - Четвъртата маймуна

Повръщането се промъкна нагоре към гърлото й, гъсто и гадно. Тя го преглътна, задавяйки се от противния вкус.

Пое си дълбоко дъх между риданията.

Той беше отрязал ухото й! За какво, по дяволите? Защо…

Отговорът дойде миг по-късно и Емъри отново си пое дъх толкова силно и рязко, че гърдите й изсвириха и се закашля, докато хлипаше. Сълзите в очите й преляха и покапаха по коленете й. Тя се опита да ги избърше от лицето си, но потекоха още, солени и парливи. Емъри хълцаше, докато си поемаше дъх на пресекулки.

Тялото й се разтърси от силни спазми. От носа й потекоха сополи и се смесиха със сълзите. Точно когато си помисли, че е престанала да плаче, умът й се изпълни със смесица от страх, болка и гняв, и цикълът се повтори отново и отново, стихвайки само малко всеки път.

Когато най-после спря и беше в състояние да си поеме дъх и да го задържи, тя откри, че седи в пълна тишина. Съзнанието й беше празно и тихо, тялото и мускулите я боляха и лицето й беше подпухнало и зачервено. Пръстите й докоснаха белезниците, търсейки отключващо устройство и надявайки се, че те не са истински, а такива, каквито може да си купиш от секс магазин или магазин за играчки. Приятелката й Лори й беше казала за тях и че гаджето й искало да ги използва, но тя отказала.

Нямаше копче за отключване и халката около китката й беше стегната. Нямаше да ги отключи без ключ. Можеше да се опита да ги разбие, но това означаваше да намери някакъв инструмент, а това на свой ред означаваше, че трябва да търси.

Кого заблуждаваше? Емъри нямаше представа как се разбива ключалка. Пък и белезниците имаха необикновено дълга верига, най-малко шейсет сантиметра, каквато беше виждала във филми за затвори, с която ръцете на лошия тип са оковани за глезените и той е принуден да тътри крака по някакъв тъмен коридор. Белезниците бяха предназначени да позволяват известно движение, но не много.

Емъри знаеше за Убиеца "Четирите маймуни". Всеки в Чикаго знаеше, може би дори целият свят. Той не само че беше сериен убиец, но и първо изтезаваше жертвите си и изпращаше по пощата части от телата им на семействата им. Първо ухо, после… Емъри вдигна свободната си ръка към очите си. В стаята беше тъмно, но тя успя да долови неясни очертания. Той още не беше докоснал очите й. Още не. Може би ще има време, когато се върне.

Сърцето й заблъска силно в гърдите.

Колко време щеше да мине, преди…

Не смееше да си помисли за това. Мисълта някой да избоде очите й, да ги извади, докато тя е жива.

И езикът ти също, скъпа. Не забравяй езика. Той обича да го отрязва и да изпраща по пощата малкото парче плът на мама и татко. Знаеш, точно преди…

Гласът в главата й беше странно познат.

Не ме ли помниш, скъпа?

И тогава Емъри се сети и се ядоса.

— Ти не си моята майка — каза тя, кипейки от гняв.

— Майка ми е мъртва.

Господи. Емъри полудяваше. Говореше си сама. Дали беше от инжекцията? Какво й беше инжектирал? Халюцинираше ли? Може би всичко това беше някакъв ужасяващ кошмар, шизофреничен пристъп. Може би беше дрогирана…

После се опитай да разбереш тъмните страни, скъпа. Когато имаш повече време. В момента трябва да се съсредоточиш да измислиш как да се измъкнеш от това място. Преди той да се върне. Не си ли съгласна?

Емъри се улови, че кима.

Искам само най-доброто за теб.

— Престани.

Когато си в безопасност. А дотогава… Положението е трудно, Ем. Този път не мога да ти напиша бележка и да те измъкна. Сега е много по-лошо, отколкото с директора.

— Млъкни!

Тишина.

Единственият звук беше на собственото й дишане и на кръвта, която пулсираше в ухото й, топла и тупкаща под превръзката.

Там, където по-рано беше ухото ти, скъпа.

— Моля те, престани. Моля те, млъкни.

По-добре го приеми и продължи по-нататък.

Емъри спусна крака отстрани на импровизираното легло. Колелата изскърцаха, когато количката измина няколко сантиметра, а после остърга стена и спря. Когато краката й докоснаха студения бетон, тя едва не ги вдигна обратно на носилката. Не знаеше какво има под нея и това я плашеше, но да остане на мястото си и да чака похитителят да се върне, не беше възможност за избор, за която беше готова да се замисли. Трябваше да се измъкне от тук.

Очите й се бореха с мрака, опитвайки да се приспособят и да намерят поне малко светлина, но нямаше достатъчно. Тя вдигна ръка към лицето си и я видя едва когато докосна носа си.

Емъри положи усилия да стане, без да обръща внимание на замайването в главата си и болката в ухото. Пое си дълбоко дъх, хвана се за ръба на носилката точно под мястото, където бяха закачени белезниците, и застана неподвижно, докато престана да й се гади. Беше много тъмно. Твърде тъмно.