Джей Баркер - Четвъртата маймуна

— Кой носи два номера по-големи обувки? — попита Наш. — Нали каза, че тези струват хиляда и петстотин долара?

Портър кимна.

— Може би не са негови. Трябва да ги проверим за отпечатъци.

Наш погледна Айзли и после огледа залата.

— Имаш ли… Няма значение. Видях го. — Той забърза към друг плот и се върна с комплект за снемане на отпечатъци, а после с точността на експерт поръси обувките. — Бинго.

— Вземи ги и ги изпрати в лабораторията — каза Портър. — Обясни им колко е спешно.

— Заемам се веднага.

Портър отново се обърна към Айзли.

— Нещо друго?

Патоанатомът се намръщи.

— Какво? Следите от лекарства не са ли ви достатъчни?

— Това не е…

— Има и още нещо.

Той заведе Портър от другата страна на трупа и вдигна дясната ръка на мъртвеца.

— Забелязах малка татуировка. — Айзли посочи черно петънце на вътрешната страна на китката на мъжа. — Мисля, че е цифрата осем.

Портър се наведе.

— Или символът за безкрайност. — Той извади телефона си и направи снимка.

— Скорошна е. Виждаш ли, че още е зачервена? Направена е преди по-малко от седмица.

Детективът се опита да намери логика във всичко това.

— Може да е нещо религиозно. Той е умирал.

— Ще оставя умозаключенията за вас детективите — каза патоанатомът.

Портър повдигна края на бялата кърпа, с която беше покрита главата. Платът се отдели със звука на отлепяне на велкро.

— Ще се опитам да възстановя лицето.

— Наистина ли? Можеш ли да го направиш? — попита Портър.

— Е, не аз — призна Айзли. — Имам приятелка, която работи в Музея на науката и индустрията. Тя специализира такива неща — стари останки и други такива. От шест години реставрира останките на индианското племе илиниуек, открити в южната част на щата близо до Макхенри Каунти. Обикновено работи с фрагменти от черепи и кости, не толкова… скорошни неща, но мисля, че ще успее да го направи. Ще й се обадя.

— Имаш приятелка, а? — обади се Наш, който приключи с обувките и прибра комплекта за снемане на пръстови отпечатъци. — Снех шест частични и най-малко три цели палеца. Би трябвало да кажа три отпечатъка на палци. Нямам предвид, че неизвестният заподозрян има три палеца, въпреки че това би го направило много по-лесен за разпознаване. Ще ги проверим. Искаш ли да се съберем в командния център? Може би след час? Ще се обадя и на капитана.

Портър се замисли за дневника в джоба си. Един час не беше зле.

Майка ми ме видя, но аз не избягах. Знаех, че трябва да се махна от там. Съзнавах, че това е интимен момент, нещо, което не е предназначено за моите очи, но въпреки това продължих да гледам. Мисля, че нямаше да престана дори да исках. Стоях до дървото, докато мама и госпожа Картър се скриха от погледа ми. По-точно те се свлякоха надолу, не бях сигурен дали на леглото или на пода.

Кофата под мен се заклати. Олюлях се. Краката ми се разтрепериха. Клатуш-клатуш. Сърцето ми блъскаше като обезумяло. Уверявам те, беше стимулиращо, меко казано.

Бях толкова погълнат в това занимание, че не чух колата на господин Картър, която премина покрай къщата ни. Забелязах я едва когато гумите й изхрущяха по чакълената алея на съседите. И госпожа Картър сигурно чу колата тогава. Като горски мармот в последния ден на зимата главата й се показа на прозореца. Гърдите й се люшкаха и устата й беше отворена в ахване. Тя ме забеляза в същия момент, в който и аз я видях. Нямаше какво да направя. Вцепених се и се втренчих в нея. Госпожа Картър се обърна и извика нещо и после се появи майка ми. Тя не погледна навън към мен. Двете изчезнаха от прозореца.

Вратата на колата на господин Картър се трясна. Той никога не се връщаше вкъщи по това време. Обикновено си идваше от работа след пет, горе-долу по същото време като баща ми. Господин Картър ме видя, че стоя до дървото, покатерил се върху кофата, и ме погледна озадачено. Помахах му. Той не отвърна. Хукна по алеята и влезе в дома си.

Минута по-късно госпожа Картър изскочи забързано от нашата предна врата и прекоси моравата, като оправяше роклята си. Хвърли ми бърз поглед, докато минаваше покрай мен. Поздравих я, но тя не отговори. Влезе предпазливо в дома си и тихо затвори вратата.

Скочих от кофата и я последвах.

Не бих се нарекъл хлапе, което си пъха носа в чуждите работи. Бях любопитен, това беше всичко. Ето защо, без да се замисля, прекосих моравата на семейство Картър. Бях преполовил алеята им, когато чух шамара.