Джей Баркер - Четвъртата маймуна

— И така? — каза той.

— И така?

Портър посочи нощното шкафче.

— Бих ти предложил нещо, но вече нямам дори ледени късчета. Както всички останали болнични стаи, и тази не е добре заредена.

Емъри показа пликчето на интравенозната система на инвалидната й количка.

— Донесла съм си закуска. Но благодаря все пак.

Портър се надигна и седна. Стаята сякаш плуваше пред очите му.

— Еха.

— Болкоуспокояващи?

— Мисля, че са ми дали от хубавите.

Емъри вдигна китката си.

— И на мен ми дадоха някои хубави неща за това и за ухото. Помолих ги тази сутрин да спестят дозата, за да мога да дойда да ви видя.

Портър наведе глава.

— Съжалявам, че не те намерих по-скоро, Емъри. Аз…

Тя обаче поклати глава и сложи ръка върху неговата.

— Не си причинявайте това. Вие ме намерихте. Детектив Нортън ми разказа за всичко, което сте направили за мен през последните няколко дни, и аз не знам дори откъде да започна, за да ви благодаря. — Емъри проследи погледа му до превързаната си китка. — Снощи я оперираха. Има увреждане на нерв и съм счупила ладиевидната кост — малката кост под палеца, — но ще се оправи. Загубила съм малко чувствителност, но пръстите ми работят както трябва, и лекарят каза, че ще извършват всички движения. — Тя размърда пръсти, за да покаже, а после трепна, когато я заболя.

— Ами ухото? — Портър не знаеше защо попита. Обикновено никога не би задал такъв въпрос, освен ако тя не спомене нещо първа. Той обвини лекарствата.

— Мисля, че ще ми сложат ново.

— Какво?

— Тази сутрин говорих с един лекар, който ми каза, че може да ми присади ухо на ръката, използвайки костен материал от реброто ми — обясни Емъри. — Ще продължи три месеца, но той каза, че няма да се различава от истинското.

Портър се облегна на възглавниците.

— Определено са ми дали хубави лекарства. Помислих, че ти току-що каза, че ще ти присаждат ухо на ръката.

— Е, после ще ми го трансплантират на лицето. Има такива случаи. Вече са го правили.

Той се вгледа в нея, в онези очи, които таяха преживявания, на които не трябваше да стават свидетели, и в момичето, и разбра, че тя ще се оправи и че всичко с нея ще бъде наред.

— Защо не поговорим за майка ти? Напоследък чувам много за нея. Може да сравним записките си.

Емъри се усмихна.

— Бих искала.

— Мамка му. — Наш вдигна крак и се втренчи в кучешкото изпражнение, което се беше залепило за обувката му.

— Трябваше да те предупредя да внимаваш за това — каза Портър и извади ключовете си. — Тук това е нещо обичайно. Вероятно няма да се чувстваш у дома си, ако няма кучешки лайна пред входа.

Беше се спуснала нощ и градът бе оживен от светлини. Заедно със залязващото слънце се беше промъкнал хлад, но Портър се радваше, защото ободряващият студен въздух му напомняше, че е жив.

Двамата стояха пред жилищната сграда с апартамента му. Преди да му разрешат да се прибере у дома, лекарите го бяха задържали в болницата два дни, за да се уверят, че шевовете са добре. Очевидно му нямаха доверие, след като малко след операцията той беше избягал от болницата и бе преследвал сериен убиец по стълбите на десететажна сграда. Тревожеха се да не се е получила инфекция, но безпокойството им премина, защото Портър се възстановяваше чудесно.

— Не беше необходимо да ме водиш вкъщи. Щях да се справя.

Наш махна с ръка.

— Клеър щеше да ме побърка.

— Нямаш ми доверие.

— И това също. — Наш се приближи до тротоара и изстърга фъшкиите в ръба на бордюра.

Малко преди да напусне болницата, Портър получи телефонно обаждане от детектив Баумхард от Петдесет и първи участък. Харнъл Камбъл, човекът, който беше убил Хедър, някак беше успял да се измъкне под гаранция.

— Откъде е намерил половин милион долара този лайнар? — попита Наш.

— Ако е използвал гарант-посредник, нужни са му били само десет процента — изтъкна Портър.

— Ако обира квартални магазинчета, сигурно няма и тези пари.

— Вероятно има приятел наркопласьор или някой, който му дължи услуга. Няма значение. Баумхард смята, че имат убедително обвинение. Ще го осъдят, само че няма да е днес.

Наш повдигна рамене.

— Стига да реши да дойде на процеса.

— Не ми помагаш.

— Извинявай.

Двамата влязоха в преддверието и Портър отвори пощенската си кутия. Беше препълнена.

— Откога не си я отварял?

— От няколко дни. — Той прегледа купчината, взе телевизионния справочник за следващата седмица, напъха обратно останалите писма и затвори вратичката. Тръгна към стълбите, но Наш го хвана за рамото и го насочи към асансьора.