Джей Баркер: Четвъртата маймуна

Когато стигна до дъното на коридора и беше готов да завие зад ъгъла, той нямаше друг избор, освен да свали длани от ушите си и да хване бухалката с две ръце. Втурна се иззад ъгъла, вдигнал бухалката и влачейки кървящия си крак. Озова се в преддверие, осеяно с останките от бизнеса, който някога беше заемал пространството.

В средата на помещението имаше бюро, обградено от свещи, поставени на пода. На бюрото беше сложен очукан преносим стереорадиокасетофон, какъвто Портър не беше виждал от двайсет години. Черната пластмасова кутия беше покрита с прах и боя, едната от двете вратички липсваше и цифрите на радиостанциите под стъклото едва се виждаха под паяжина от пукнатини. На дисплея в ритъм с музиката потрепваха и танцуваха разноцветни светлини, море от червено, зелено, жълто и синьо. Отгоре се подаваше жица, която се виеше като змия върху бюрото и свършваше в четири големи тонколони, натрупани до една от трите отворени асансьорни шахти. На бележка, прикрепена на предната страна на радиокасетофона, пишеше: "Смениш ли канала от 97.9, ще те хвърля от покрива. Подпис, приятелите ти местните инженери." Отдолу някой беше надраскал: "Да живее класическият рок."

Цялата апаратура беше включена в червен генератор "Бригс енд Стратън", който пухтеше вдясно от Портър. Той протегна ръка и щракна лостчето. Генераторът изпращя и се изключи. Музиката спря.

— Не харесваш ли "Гънс енд Роузис"? — разнесе се гласът на Бишъп от малкия предавател в джоба на Портър.

Той го извади и натисна бутона за говорене.

— Къде си, да ти го начукам?

— Забравих да ти кажа коя стана госпожа Картър в новия си живот.

— Какво?

— Лиза Картър умря в същия ден като баща ми, но възкръсна, с чисто нова самоличност, която да съответства на новия й живот. Искаш ли да знаеш новото й име? Мисля, че ще го познаеш.

Портър чуваше гласа на Бишъп не само от пращящия предавател, но и отнякъде другаде. Реалният му глас отекваше като ехо някъде наблизо. Детективът обаче не можеше да определи къде е източникът. Ушите му все още кънтяха. Около асансьорите имаше четири отворени входа, по два от всяка страна. Свещите около бюрото не позволяваха да се види в мрака отвъд. Портър усещаше очите на Бишъп, които го гледаха.

— Не искаш ли да знаеш коя стана госпожа Картър след онзи ден в дома ни?

Портър тръгна към първия отворен вход, вдигнал бухалката, готов да замахне.

— Недей.

Той се вцепени.

Сянката в отсрещната страна на помещението се раздвижи. От мрака се появи Ансън Бишъп, който буташе Артър Талбът на канцеларски стол с колелца. Ръцете, краката и торсът на Талбът бяха залепени с тиксо за стола. На очите му имаше грубовата превръзка и от устата му капеше кръв. Ансън Бишъп стоеше зад него, опрял нож в гърлото му.

— Здравей, Сам.

Портър се приближи предпазливо, оглеждайки помещението.

— Къде е тя?

— Имаш ли пистолет, Сам? Ако имаш, ще те помоля да го оставиш в коридора.

— Нося само това. — Портър вдигна бухалката.

— Може да я задържиш, ако ще се чувстваш по-добре. Но спри там. Не е необходимо да идваш по-наблизо.

Талбът издаде плачливо стенание и главата му клюмна настрана.

Портър чу сирени в далечината.

— Позволи ми да го закарам в болница. Не е нужно да умира.

— Всички ще умрем, Сам. Само че някои са по-добри в това отношение от други. Не е ли така, Арти?

Бишъп натисна ножа в гърлото на Талбът, откъдето се появи тънка струйка кръв. Талбът не реагира. Сигурно беше в шок. Бишъп отново погледна Портър и се намръщи.

— Трябва да отидеш да прегледат крака ти. Всичките онези стъпала може би не бяха добра идея.

Портър погледна надолу и видя, че целият крачол на панталона му е подгизнал от кръв. Шевовете явно се бяха разкъсали. Той притисна ръка до раната и през пръстите му се процеди кръв. Зави му се свят. Бухалката се изплъзна от лявата му ръка и падна на пода.

— Нищо ми няма.

— Ти си добър детектив, Сам. Би трябвало да го знаеш. Знаех си, че ще разгадаеш ребуса. И винаги поставяше другите преди себе си. Това е достойно за възхищение. Нещо, което не се среща напоследък, вече не.

Портър си пое дълбоко дъх и положи усилия да остане прав, без да обръща внимание на снежинките, които затанцуваха пред очите му. Сирените се приближаваха.

— Скоро ще дойдат. Все още имаш време да постъпиш правилно. Кажи ми къде е Емъри и пусни Талбът. Избягай. Не мога да те гоня в това състояние.

Бишъп доближи стола с колелца до първата отворена асансьорна шахта. На устните му играеше усмивка.