Джей Баркер - Четвъртата маймуна

— Госпожо? — прекъсна я единият парамедик. — Трябва да го закараме в болницата. Загубил е много кръв.

Клеър го стрелна с кръвнишки поглед и после се усмихна на Портър:

— Ти се справи добре, Сам. Откри Емъри и идентифицира У4М. Той все ще направи грешка и ще го намерим. До довечера светът ще познава лицето му. Няма къде да се скрие.

Портър стисна ръката й и видя, че качиха Емъри в линейка вдясно от него, и след това затвори очи. Искаше да спи.

Когато Портър отново отвори очи, забеляза, че се намира в болнична стая. Изглеждаше същата, в която беше преди това… Колко беше часът? Той потърси часовник или телефона си, но не видя. През прозореца струеше слънчева светлина и топлеше одеялото на леглото му. Наистина ли беше спал цяла нощ?

— Къде е проклетият бутон за повикване на медицинските сестри? — Портър плъзна ръка под чаршафите, за да го потърси, но успя само да увие тръбичката на интравенозната система около главата си.

— Не мога да те оставя сам нито за минута — рече Наш, който влезе в стаята. Носеше чаша кафе от автомат и пакетче продълговати лакрицови бонбони. — Вече виждам заглавието: "Детектив избягва от сериен убиец само за да се обеси в болнично легло".

— Не избягах. Той не възнамеряваше да ме убие — с дрезгав глас каза Портър.

Наш взе картонена чаша от нощното шкафче и му я даде.

— Опитай ги. Сестрата ги донесе преди няколко минути.

— Какво е това?

— Ледени късчета.

Портър взе чашата и я поднесе към устата, разливайки студена вода по брадичката и гърдите си.

— Е, добре, предполагам, че е било преди повече от няколко минути, защото са се разтопили.

Наш протегна ръка под леглото й натисна звънеца за повикване.

— Ще й кажа да донесе още.

Портър надигна чаршафа и огледа наново превързания си крак. Имаше нови одрасквания и охлузвания по ръцете. Той разказа на Наш какво се беше случило с Талбът.

— Може би Уотсън или Бишъп, или каквото и да е името му, да го вземат дяволите, ни е направил услуга.

Портър повдигна вежди озадачено, но не каза нищо.

— Намерихме кутия с папки в апартамента на Бишъп с достатъчно информация да уличим двайсет и трима престъпници, които действат в Чикаго и района. И знаеш ли кое е общото между тях?

— Талбът?

— Талбът.

— Бишъп ми каза.

Наш изсумтя.

— Ако ме беше попитал за него преди една седмица, бих си помислил, че той има шанс да стане следващият кмет на града.

— Можеше и да стане, ако не се беше случило това.

— Нещо обаче все още ме гложди. Как е финансирал Бишъп всичко това? Изпратил е триста бона на Китнър да изскочи пред автобуса. Откъде е взел толкова много пари? — попита Наш.

— Може да ги е намерил под котката.

— Каква котка? — намръщи се Наш.

— Трябва да прочетеш дневника.

Наш отпи глътка кафе и отвърна:

— Мисля да изчакам филма.

Портър погледна лакрицовите бонбони.

Може ли един?

На вратата се появи Клеър Нортън.

— По дяволите, дали са ти същата стая?

— Хей, Клерче-меченце.

Тя се приближи и прегърна Портър.

— Смахнато копеле. Иска ми се да те окова с белезници за това легло, за да не избягаш отново.

Наш се оживи.

— Ако той не иска, аз искам.

Клеър взе празната чаша от ледените късчета и я хвърли по него.

— Извратеняк.

— С гордост нося членската карта на клуба.

Тя отново се обърна към Портър.

— Готов ли си за посетител?

Той повдигна рамене.

— Щом издържам вас двамата, мисля, че съм готов да понеса почти всичко.

Клеър оправи завивките му и се усмихна.

— Не мърдай оттук. Връщам се веднага. — Тя излезе от стаята и след няколко секунди се върна, бутайки тийнейджърка в инвалидна количка. Главата и едната й китка бяха бинтовани и кожата й беше бледа като на мъртвец, но Портър веднага я позна.

— Здравей, Емъри — тихо каза той.

— Здравей.

Портър се обърна към другите:

— Бихте ли ни оставили насаме?

Клеър хвана Наш за ръката и го повлече към вратата.

— Да отидем да намерим закуска.

Наш се усмихна на Емъри и Портър.

— Мисля, че тя ме харесва.

Вратата се отвори зад тях и Портър отново погледна Емъри. Въпреки преживяванията си тя изглеждаше добре. Съдейки по няколко нейни снимки, които беше видял, Емъри беше видимо отслабнала. Лицето й беше изнурено и имаше няколко бръчки, които обикновено не се появяваха на кожата на едно момиче, докато не минат още десетина години. Портър знаеше, че по всяка вероятност това се дължи на обезводняване и след време ще се изгладят. Очите й обаче я издаваха. Те не бяха очите на петнайсетгодишно момиче, а на много по-стар човек, който беше виждал неща, които тя никога не би трябвало да вижда.