Джей Баркер - Четвъртата маймуна

Наш тръгна предпазливо и Клеър го последва.

На пода до дивана лежеше жена, завързана и със запушена уста като икономката долу.

Наш се приближи до големия дрешник в отсрещния десен ъгъл и разбута дрехите, за да се увери, че няма никого. Клеър продължи нататък, зави зад ъгъла и се озова в голяма баня от бял мрамор.

Красивото пространство не предлагаше скривалища. Душкабината беше от прозрачно стъкло и очевидно празна. Вляво имаше шкафче, на което бяха наредени дебели хавлии и достатъчно шишенца шампоан, балсам и почистващи лосиони, за да се зареди един малък хотел. Никой не се криеше там.

Тя се върна в спалнята. Наш проверяваше под леглото.

Клеър приклекна до жената и махна кърпата от устата й.

— Той тук ли е още?

— Аз… Не мисля — с треперещ глас отговори Патриша. — О, Боже, мисля, че той отвлече Арти! — Тя се замята ожесточено, опитвайки се да принуди тялото си да заеме седнало положение.

Наш й помогна да стане, развърза я и я настани на тапициран стол до леглото.

— Ами дъщеря ви? — попита той.

— Карнеги ще се прибере в… — Госпожа Талбът изви врат към камината в отсрещния ъгъл, където малък часовник на полицата отброяваше минутите. — Колко е часът? Тъмно е. Не мога да видя.

— Пет и половина?

— Минава пет?

В далечината се чу вой на сирена.

Клеър се приближи до големия прозорец до леглото и дръпна завесата. Не видя нищо.

— Госпожо, преди колко време си тръгна той?

Наш беше развързал ръцете на Патриша и тя разтриваше слепоочията си.

— Арти си дойде вкъщи малко след два, за да се преоблече за среща. Върна се веднага след това, най-много десетина минути по-късно.

— Какво се случи?

— Не знам точно. Всичко стана много бързо. Аз бях ей там на дивана и четях и някой почука на вратата на спалнята. Помислих, че е Миранда. Арти каза, че ще отвори. Секунда по-късно чух силен трясък и когато станах да видя какво се случва, вътре се втурна някакъв мъж. Връхлетя върху мен и ме събори на дивана. Мисля, че ме удари по главата, защото припаднах за малко. Когато се свестих, ръцете ми бяха завързани и той завързваше краката ми. Разпищях се, но мъжът само ми се усмихна. Дори ми се извини, че се е натрапил в следобеда ми, и каза, че трябва да поговори със съпруга ми. След това напъха кърпа в устата ми. Видях, че Арти лежи ей там. — Тя посочи към коридора. — Движеше се, но не много бързо. Мисля, че се опитваше да стане. Мъжът се върна при него и заби спринцовка във врата му. Сигурно беше някакъв опиат, защото Арти изгуби съзнание. После мъжът отново дойде при мен, пак се извини и заби спринцовка в ръката ми. Отново припаднах и когато се свестих, повечето дърва в камината бяха изгорели, затова сигурно съм била в безсъзнание известно време. И после дойдохте вие двамата.

Клеър зареди на екрана на телефона си снимка на Бишъп и й я показа.

— Това той ли е?

Госпожа Талбът кимна и попита:

— Ще нарани ли Арти?

Наш намери ключа за осветлението и го щракна. И в следващия момент му се прииска да не го беше правил.

На стената на спалнята с кръв бяха надраскани думите: НЕ ПРАВИ ЗЛО.

Портър стигна до единайсетия етаж и му се догади. На вратата с прясна кръв, която се стичаше надолу по избелялата зелена боя, бяха написани думите НЕ ГОВОРИ ЗЛО. В прахоляка в краката му бяха захвърлени човешки език и окървавени клещи.

Това беше неговият етаж.

Портър пусна предавателя в джоба си, изключи фенерчето, стисна бейзболната бухалка и бутна тежката метална врата. Влезе в пространството бързо и приведен, без да обръща внимание на пулсирането в крака си.

Коридор, осветен от свещи.

Покрай стената вляво бяха наредени малки бели свещи, широки два-три сантиметра и високи пет сантиметра. Бяха поставени на разстояние десетина метра и после чезнеха зад ъгъла.

Портър извади мобилния телефон от джоба си, но пак нямаше сигнал. Прибра го и завъртя бухалката в ръцете си.

Изведнъж във въздуха се разнесе песен на "Гънс енд Роузис".

Добре дошла в джунглата. Ние я приемаме всеки ден…

Портър едва не изпусна бухалката, когато се опита да запуши ушите си. Той притисна длани от двете страни на главата си, държейки бухалката с върховете на пръстите си. Не беше чувал такъв силен звук. Все едно стоеше на първия ред на концерт. Не виждаше тонколони, но музиката явно звучеше отгоре и зад ъгъла.

Тръгна по коридора.

Не изглеждаше възможно, но музиката се засили. Портър можеше да се закълне, че пламъците танцуваха в ритъм с бас китарата.